— Апендиксът му е — каза Глен. — Мисля, че вече няма никакво съмнение.
— Може би трябва да се опитаме да… го оперираме — каза Харолд, като гледаше към Глен. — Ти можеш ли…
— Ще го убием — каза Глен без заобикалки. — И ти го знаеш, Харолд. Дори да го отворим, ще умре от загуба на кръв. Ако успеем да предотвратим това, не можем да различим апендикса от панкреаса му. Вътрешностите нямат етикети, нали разбираш.
— Не предприемем ли нещо, все едно сме го убили — обади се Харолд.
— Да не би ти да искаш да го направиш? — рече с язвителен тон Глен. — Понякога се чудя що за човек си, Харолд.
— Аз пък не виждам ти с какво помагаш в настоящата ситуация — отвърна му Харолд, изчервявайки се.
— Хайде, стига — прекъсна спора им Стю. — Каква полза има да се разправяте? Освен ако някой от вас възнамерява да му отвори корема с джобно ножче. И без това е немислимо да го направим.
— Стю! — възкликна Франи.
— Какво? — вдигна рамене той. — Най-близката болница трябва да е чак в Моуми. Не можем да го пренесем дотам. Не бихме могли дори до кръстовището да го закараме.
— Прав си, разбира се — промърмори Глен и прокара ръка по сбръчканата си и суха буза. — Харолд, извинявай. Много съм разстроен. Знаех, че това може да се случи — че ще се случи — но май само в академичен смисъл. Усещането е много по-различно от това да си седиш в кабинета и да гледаш на нещата от разстояние.
Харолд измърмори, че е приел извиненията му с тон, който подсказваше тъкмо обратното, и се отдалечи, пъхнал ръце в джобовете си. Имаше вид на сърдито десетгодишно хлапе.
— Защо да не можем да го пренесем? — попита с отчаян глас Франи.
— Защото апендиксът му сигурно се е напълнил с гной — отвърна Глен. — Ако се спука, отровата ще е достатъчна, за да умори десет души.
— Перитонит — кимна Стю.
На Франи й се зави свят. Възпален апендикс ли? Та това не представляваше никакъв проблем в днешно време. Никакъв. Например, ако си в болница и те оперират за камъни в жлъчката, ти вадят и апендикса, просто ей така, за всеки случай, понеже тъй и тъй са те отворили. Помнеше, че на един от съучениците й, Чарли Бигьрс, когото всички наричаха Биги, му бяха изрязали апендикса през лятната ваканция преди шести клас. Стоя в болницата само два-три дни. Да ти махнат апендикса беше направо нищо и никаква работа от медицинска гледна точка.
Както и раждането на едно бебе беше нищо и никаква работа от медицинска гледна точка.
— Но ако не направим нещо, няма ли и без това да се спука? — попита Франи.
Стю и Глен се спогледаха неловко и не й отговориха.
— Значи Харолд е прав, че сте отвратителни! — изкрещя Франи. — Трябва да направите нещо, ако ще и с джобно ножче! Трябва!
— Защо точно ние? — попита ядно Глен. — Защо ти не направиш нещо? Нямаме дори учебник по медицина, за Бога!
— Но вие… той… не може да го оставим! Да ти махнат апендикса е нищо и никаква работа!
— Е, да, преди може би беше така, но днес не е — каза Глен, ала Франи не го чу, защото побягна, разплакана.
Върна се към три часа. Срамуваше се от себе си и искаше да им се извини. Ала Стю и Глен ги нямаше. Харолд беше седнал на едно повалено дърво. Перион седеше с кръстосани крака до Марк и бършеше с мокра кърпа лицето му. Беше много бледа, но иначе изглеждаше спокойна.
— Франи! — извика Харолд, когато я видя и лицето му видимо просветна.
— Здрасти, Харолд — каза Франи и отиде при Пери. — Как е той?
— Спи — отвърна жената, но това не беше вярно. За Франи беше ясно, че той е в безсъзнание.
— Къде са другите, Пери? Знаеш ли къде са отишли?
Харолд й отговори. Бе се приближил до нея. Франи чувстваше, че иска да я докосне, да пипне косата й или да сложи ръка на рамото й. Дори мисълта за това й беше неприятна. Вече през цялото време я караше да се чувства неудобно.
— Отидоха в Кънкъл. Да потърсят лекарски кабинет.
— Мислят, че там ще могат да открият медицински книга — поясни Пери. — И някои инструменти. — Тя преглътна шумно и пак впери очи в Марк, като от време на време потапяше кърпата в канче, пълно с вода, и я изстискваше.
— Много съжаляваме — рече Харолд неловко. — Предполагам, че това едва ли ще ти донесе утеха, но наистина е така.
Пери го погледна и насила се усмихна.
— Знам. Благодаря ви. Никой не е виновен за това, че се случва, освен Бог, разбира се. Ако има Бог, то тогава вината е изцяло Негова. И когато се срещна с него лице в лице, възнамерявам да го сритам в топките.