— Как ли пък не! — възкликна Харолд и се усмихна кисело.
— Единствено той знае как да сглобява и разглобява. Това, което Стю и господин Бейтман ще направят с Марк, ще го убие, почти съм сигурна. Но по-добре да умре по този начин, отколкото да седим и да го гледаме как гасне, без нищо да направим за него, като че ли е някакво куче, прегазено насред улицата.
Харолд и Франи не намериха думи, за да й отговорят. Останаха прави зад нея, загледани в бледото, неподвижно лице на Марк. Харолд отново сложи потната си ръка на рамото на Франи. Идеше й да закрещи.
Стю и Глен се върнаха в четири и петнадесет с единия от мотоциклетите. В кошчето бяха сложили черна лекарска чанта и няколко дебели черни книги.
— Ще опитаме — каза Стю.
Пери вдигна поглед към тях. Лицето й бе смъртнобледо и напрегнато, но гласът й бе съвсем спокоен.
— Наистина ли? Моля ви направете го. И двамата с Марк го искаме.
— Стю? — прошепна Перион.
Беше четири и десет. Стю беше клекнал на гумената постелка, върху която бяха сложили Марк под дървото. Пот се лееше от него. Погледът в искрящите му очи беше тревожен, почти обезумял. Франи държеше една от книгите отворена пред него, като непрекъснато прехвърляше две страници, на които имаше цветни илюстрации и описания. До тях седеше Глен Бейтман, пребледнял като мъртвец. Държеше макара с тънък бял конец. Между Стю и Глен беше поставена отворената чанта с инструментите от неръждаема стомана. Чантата беше цялата опръскана с кръв.
— Ето го! — извика Стю с писклив и тържествуващ глас. Присвитите му очи се бяха превърнали в точици. — Ето го, копелето! Ето го! Точно тук е!
— Стю? — пак повтори Перион.
— Франи, бързо отгърни на другата илюстрация! Бързо! Бързо!
— Ще можеш ли да го извадиш? — попита Глен. — Боже мили и вси светии, наистина ли мислиш, че ще успееш?
Харолд бе избягал още в началото, покрил с ръка уста. Стоя повече от петнадесет минути сред дърветата, с гръб към тях. Сега се върна. На широкото му, обло лице беше изписана надежда.
— Не знам — отвърна Стю. — Но може и да успея. Може и да успея.
Насочи цялото си внимание към цветната илюстрация, която му показваше Франи. Ръцете му бяха в кръв до лактите, сякаш бе сложил яркочервени ръкавици.
— Стю? — промълви Перион.
— Отделен е — прошепна Стю. Очите му искряха безумно. — Апендиксът. Самостоятелен е. Изтрий ми челото, Франи, Божичко, потя се като свиня… благодаря… Господи, не ми се ще да му нарежа вътрешностите, без да искам… това са червата му… но, Боже мой, трябва, трябва да го направя.
— Стю? — отново се обади Перион.
— Подай ми ножиците, Глен. Не, не тези. Малките.
— Стю.
Той най-сетне я погледна.
— Не трябва да го правиш — каза тя със спокоен и тих глас. — Той е мъртъв.
Стю я гледаше. Постепенно разтвори присвитите си очи. Тя кимна.
— Умря преди около две минути. Но все пак ти благодаря. Благодаря ти, че опита.
Стю не сваляше поглед от нея. Накрая попита:
— Сигурна ли си?
Тя отново кимна и се разплака без глас.
Стю се извърна, изпусна скалпела, който държеше и покри с ръце лицето си в пълно отчаяние. Глен вече се беше изправил и отдалечил, без да поглежда назад, прегърбен, сякаш току-що го бяха ударили силно в гърба.
Франи прегърна Стю и го притисна до себе си.
— Това е положението — повтаряше той бавно и безизразно, което особено я уплаши. — Това е положението. Всичко приключи. Това е положението. Това е положението.
— Направи каквото можа — каза Франи и го притисна още по-силно към себе си, сякаш той можеше да отлети.
— Това е положението — повтори отново Стю с тон, който показваше, че всичко бе свършено.
Франи го прегърна. Не беше дала никакъв външен израз на чувствата, които я вълнуваха през последните три седмици и половина. Дори се престараваше в желанието си да не се издаде. Пък и не знаеше каква реакция може да последва от страна на Харолд. Дори и сега не показваше истинските си чувства към Стю, защото прегръдката им не беше на любовници, а на двама оцелели в този нов свят. Стю, изглежда, възприемаше жеста й именно така. Сложи ръце на раменете й и я стисна здраво, като остави кървави следи върху блузата й, сякаш бяха съучастници в някакво грозно престъпление. Някъде в гората се чу писък на сойка, а до тях ридаеше Перион.
Харолд Лодър, който не можеше да различи прегръдка между любовници от прегръдка между двама оцелели в този ужас, гледаше Франи и Стю с нарастващо подозрение и страх. Дълго време не свали поглед от тях, после се спусна към храстите и изчезна сред тях. Върна се едва късно след вечеря.