— Знаете ли, не бива много-много да се замисляме върху сънищата и изобщо върху неща от този род. Иначе скоро ще почнем да се мислим я за Мойсей, я за Йосиф, и ще си въобразим дори, че Бог ни звъни по телефона да разговаря с нас.
— Лошият човек не се обажда от рая — каза Стю. — По-скоро съм склонен да вярвам, че ни търси от пъкъла.
— С други думи, Стю иска да ни каже, че дяволът е по петите ни — заявявам бодро аз.
— И такова обяснение може да се приеме — каза Глен и всички го погледнахме. — Ами от теологична гледна точка — заобяснява той, сякаш се оправдаваше за казаното, — ние като че ли сме се хванали да дърпаме въжето между рая и ада, нали? Ако има оцелели от супергрипа йезуити, сигурно направо са откачили.
Марк се спука да се смее. Не успях да схвана много добре смисъла на това, което Глен каза, но си замълчах.
— Аз пък мисля, че цялата работа е абсурдна — обади се Харолд. — Още малко остава да подхванете темата за Едгар Кейси и трансмиграцията на душите.
Произнесе името на Кейси като „Кейс“ и когато го поправих, той ме погледна с онзи УЖАСЕН СМРЪЩЕН ХАРОЛДСКИ ПОГЛЕД. Не е от хората, които ще те обсипят с благодарности, когато му посочиш някоя негова грешка, дневниче мое!
— Когато се появи някое паранормално явление, единственото обяснение, което е наистина логично и при това донякъде разумна, е именно религиозното. Затова физиката и религията са вървели ръка за ръка открай време и до ден-днешен е така, дори при съвременните лечители и екстрасенси.
Харолд измърмори нещо, но въпреки това Глен продължи да развива теорията си:
— Аз самият имам чувството, че всички ние притежаваме свръхспособности… и те са такава неразделна част от психиката ни, че дори не ги съзнаваме. Тази дарба може би предимно ни предпазва от нещастия и заради това не я забелязваме особено.
— Защо? — попитах го.
— Защото действа като отрицателен фактор, Фран. Някой от вас да е чел проучването на Д. Л. Стаутън от 1958 година за катастрофите с влакове и самолети? Беше публикувано за първи път в едно социологическо списание, но вестниците от време на време го изравят и отново го отпечатват.
Всички поклатихме отрицателно глави.
— А би трябвало да го прочетете. Моите студенти отпреди двадесет години биха нарекли Джеймс Стаутън умна глава — безпристрастен социолог с умерени виждания, който изучаваше окултните науки като един вид хоби. Написа няколко статии, в които свърза окултното със социологията, след което реши да направи някои свои проучвания от първа ръка в областта на паранормалното.
Харолд изсумтя, но Стю и Марк се усмихнаха. Както и аз.
— Кажи ни за самолетите и влаковете — подкани го Пери.
— Ами, Стаутън събрал статистически данни за повече от петдесет самолетни катастрофи от 1925 година насам и за повече от 200 катастрофи с влакове от 1900 година. Вкарал цялата информация в компютър. В основни линии търсил взаимната зависимост между три фактора: броя на хората, които пътували, броя на убитите и капацитета на съответното превозно средство.
— Не разбирам какво е искал да докаже — каза Стю.
— За да разберете, трябва да знаете още, че вкарал в компютъра и втора група данни, този път отнасящи се до същия брой самолети и влакове, които не катастрофирали.
Марк кимна.
— Контролна и експериментална група. Това ми звучи като солидна база за изследване.
— Заключението, до което достигнал, било съвсем елементарно, но и изключително впечатляващо. Жалко, че човек трябва да се пребори с цели шестнадесет таблици, за да се добере до извода, скрит зад сухите факти.
— Какъв бил този извод? — попитах.
— Че пълните с пътници самолети и влакове никога не катастрофират — заключи Глен.
— Господи, каква ТЪПАЩИНА! — изкрещя Харолд.
— Ни най-малко — отвърна му съвсем спокойно Глен. — Това била теорията на Стаутън и компютърът я потвърдил. В случаите, когато самолетите и влаковете катастрофирали, пътниците им запълвали 61 % от възможните места, а когато не катастрофирали, процентът на запълнените места бил 76. Разликата е 15% и не е никак за пренебрегване. Стаутън подчертава, че от статистическа гледна точка дори разлика само от 3% би предоставила достатъчна храна за размисъл, и е прав. Тази аномалия се натрапва така, както Тексас на картата на Щатите с размерите си. Изводът на Стаутън е, че хората знаят кои самолети и влакове ще претърпят катастрофа… че те несъзнателно предричат бъдещо събитие. Леля ти Сали я свива коремът точно преди да излети полет 61 от Чикаго за Сан Диего. И когато самолетът се разбива в пустинята на Невада, всички си казват: „О, лельо Сали, тези стомашни болки бяха знак, изпратен от Бога.“ Но преди изследването на Джеймс Стаутън никой не съзнавал, че има поне тридесет души, които ги свива коремът… или ги заболява глава… или просто чувстват, че краката не ги държат, когато тялото се опитва да изпрати сигнали в мозъка, че ще се случи нещо необичайно.