В съзнанието й, обременено от непрестанен поток от несвързани мисли, едва доловими като слънцето, скрито зад разсейващите се облаци, престрелката се разиграваше отново и отново. Главата на жената, която се разпада на парчета, след като бе улучена от двуцевката. Стю, който падаше от мотора. Ужасът, надигнал се в душата й в онзи миг, когато си помисли, че той със сигурност е мъртъв. Мъжът, който крещи: „На ви, кучки такива!“ и който се разхленчва като заека Роджър, когато Харолд го улучи. Звукът от изстрелите на брадатия, подобен на пробиване на картон с железен прът. Дивият, победоносен вик на Сюзън Стьрн, застанала разкрачена върху трупа на своя враг, докато мозъкът му, все още топъл, изтича от разцепения му череп.
Глен крачеше до Франи. Леката иронична усмивка на слабото му лице бе изчезнала. Имаше вид на обезумял. Кичури от сивата му коса се вееха като малки пеперуди, кръжащи около главата му. Той я държеше за ръката и говореше успокояващо:
— Не трябва да допускаш това да те разстройва. Такива ужасни неща… се случват. Най-добрата защита е в живота с други хора. В обществото, нали разбираш? Обществото е крайъгълният камък на арката, която наричаме „цивилизация“ — единственото средство против беззаконието. Такива неща… трябва да… просто да ги приемеш. Това беше изолиран случай. Представи си, че са джуджета! Да, точно така, джуджета или великани. Някакви изроди, чудовища. Това мога да приема. Смятам, че това се разбира от само себе си, дори бих казал, че е част от социоконституционалната етика. Ха! Ха!
Смехът му прозвуча като стенание. На всяко негово кратко изречение Франи отвръщаше с „да, Глен“, но той явно не я чуваше. Глен миришеше на повърнато. Пеперудите се блъскаха в тях и после отново политаха по своите си пеперудски работи. Бяха почти стигнали до фермата. Стрелбата бе продължила по-малко от минута. По-малко от минута, но Франи подозираше, че до края на живота си нямаше да забрави случилото се. Глен пак я потупа по ръката. Искаше й се да му каже да престане, но се страхуваше, че ако го направи, той може да се разплаче. Щеше да понесе докосването му, но не беше сигурна дали ще понесе сълзите му.
Стю и Харолд крачеха от едната им страна, а русото момиче, Дейна Юргенс, от другата. Сюзън Стьрн и Пати Крьогер вървяха от двете страни на жената, чието име не знаеха. Шърли Хамет, която не бе улучена от мъжа, който е бе държал като заека Роджър, преди да умре, вървеше малко встрани, мърмореше си нещо и от време на време се опитваше да улови някоя прелитаща пеперуда. Всички се движеха бързо, но Шърли Хамет изоставаше от тях. Прошарената й коса бе разрешена и погледът й бе замъглен като на изплашено мишле, което наднича от временното си убежище.
Харолд хвърли към Стю смутен поглед.
— Разбихме ги, а, Стю? Смазахме ги. Скъсахме им задниците.
— Да.
— Така трябваше, човече — продължи Харолд нетърпеливо, сякаш Стю беше на противоположното мнение. — Или те, или ние!
— Щяха да ви пръснат главите — промълви Дейна Юргенс. — Бях с двама други мъже, когато ни нападнаха. Застреляха Рич и Деймън от засада. След като ги убиха, изстреляха по един пълнител в главите им за всеки случай. Естествено, че така трябваше да постъпите. Иначе сега щяхте да сте мъртви.
— Иначе сега щяхме да сме мъртви! — възкликна Харолд.
— Всичко е наред, Харолд. Успокой се — смъмри го Стю.
— Естествено! — извика възторжено младежът. Започна да рови нервно в раницата си, извади шоколад „Пейдей“ и за малко да го изпусне на земята, докато му махаше опаковката. Изруга и после настървено го захапа, като го държеше с две ръце, сякаш бе близалка.
Стигнаха къщата. Харолд непрекъснато се пипаше ту тук, ту там, докато ядеше шоколада, за да се увери, че не е ранен. Гадеше му се. Страхуваше се да погледне панталона си, защото май се беше напикал, когато „веселбата“ край розовата каравана достигна връхната си точка.