Никога ли?
Из дневника на Франи Голдсмит
19 юли 1990 г.
О, Боже, случи се най-лошото. Поне в книгите, когато нещо такова се случи, то или е окончателно, или води до някаква съществена промяна, а в истинския живот нещата просто продължават да си текат по старому като в безкрайните телевизионни сериали. Може би трябва да предприема нещо, да рискувам, но така се страхувам какво може да се случи между тях двамата и… Знам, че едно изречение не може да завърши с „и“, обаче се страхувам да продължа мисълта си.
Нека ти кажа всичко, скъпо дневниче, макар че не е кой нае какво. Дори не ми се и мисли по тоя въпрос.
Глен и Стю отидоха до града (който се казва Джирард, Охайо) по свечеряване, за да потърсят храна, най-вече сушени и замразени продукти. Лесни са за пренасяне. Замразените храни са добри на вкус, когато се размразят, но сушените имат абсолютно еднакъв вкус — на сушени барабонки. А кога ти се е случвало сушени барабонки да ти служат за база за сравнение? Няма значение, дневниче, някои неща никога не ще се узнаят.
Попитаха ни двамата с Харолд дали искаме да ги придружим, но аз им заявих, че ми стига толкова каране за един ден. Харолд също каза, че ще остане. Щял да донесе вода, да запали огън и да я превари. Вероятно вече е бил готов с плана си. Съжалявам, че го изкарвам човек, който непрекъснато крои подмолни планове, но това е самата истина. (Забележка: Адски ни е писнало от преварена вода, която е безвкусна и БЕЗ НИКАКЪВ КИСЛОРОД, но Марк и Глен казват, че фабриките не работят отскоро и водата в реките не е чиста, особено в индустриалния североизток, затова я преваряваме за всеки случай. Всички се надяваме, че рано или късно ще намерим по-голямо количество бутилирана минерална вода, което досега вече трябваше да се е случило според Харолд, но повечето е изчезнала от магазините по мистериозен начин. Стю мисли, че навярно много хора са смятали, че заразата се предава чрез чешмяната вода и затова са си купували само минерална, преди да умрат от грипа.)
Марк и Перион ги нямаше. Казаха, че отиват да търсят диви боровинки в гората, за да си разнообразим менюто, но вероятно имаха други намерения. В това отношение се държат съвсем благопристойно и браво на тях. Аз събрах дърва за огъня, после го запалих, за да може Харолд да сложи чайника с водата да се превари. Скоро и той се появи; явно се бе изкъпал и си бе измил косата в потока. Постави чайника на огъня и се настани до мене.
Седяхме на един пън и си говорехме за това-онова, когато той изведнъж ме прегърна и се опита да ме целуне. Казвам че се опита, а всъщност успя, поне в първия момент, защото изобщо не го очаквах. После се дръпнах рязко. Сега като си припомня, ме досмешава, макар че още ме боли. Паднах по гръб от пъна. Скъсах си блузата и си ожулих доста яко гърба. Извиках от болка. Как само се повтарят нещата. Стана точно като с Джес при вълнолома, когато паднах и си прехапах езика… и това допълнително ме притесни.
Харолд веднага падна на колене до мене и взе да ме разпитва дали съм добре. Изчерви се чак до корените на измитата си коса. Опитва се да изглежда непоклатим, железен, изтънчен и фин — прилича ми на измъчен млад поет, който търси онова тъжно кафене на Уест Банк, където може да прекара деня в безделие, разговаряйки за Жан-Пол Сартр и пиейки евтино вино. Но под тази маска се крие незрял юноша, който се отдава на фантазиите си. Поне така ми се струва. Представя си, че е герой от старите филми, които дават в неделните сутрешни прожекции: Тайрън Пауър в „Капитанът от Кастилия“, Хъмфри Богарт в „Тъмният коридор“, Стийв Маккуин в „Булит“. В стресови ситуации винаги се проявява тази детинска страна от неговия характер, може би защото така упорито се е опитвал да я потиска като дете, не знам. В такива моменти ми напомня на онзи, който играеше караконджул във филма на Уди Алън, „Изсвири го пак, Сам“.
И така той падна на колене до мене и ме попита:
— Добре ли си, скъпа? — А аз се разкисках. Пак ще кажа, че нещата се повтарят! Смехът ми не бе предизвикан от абсурдността на ситуацията. Ако беше така, може би щях да се въздържа. Реакцията ми бе по-скоро истерична. Кошмарите, тревогите ми за бебето, за чувствата ми към Стю, пътуването от сутрин до вечер, болките, загубата на родителите ми, промените, които бяха настъпили… всичко това ме караше да се смея истерично. Не можах да се спра.
— Какво е толкова смешно? — попита Харолд и се изправи. Мисля, че го каза в типичния за него справедливо-обвинителен тон, обаче аз видях пред очите си не Харолд, а патока Доналд. Представих си го как се клатушка из развалините на западната цивилизация и как кряка ядосано: „Какво е толкоз смешно, а? Какво е толкоз смешно? Какво е толкоз смешно?“ Покрих лицето си с ръце и се смях, хълцах и се смях, а Харолд сигурно си е помислил, че направо съм откачила.