След известно време успях да се овладея. Изтрих сълзите си. Исках да помоля Харолд да ми погледне гърба, за да ми каже дали не съм го ожулила лошо, обаче се страхувах, че ще го възприеме като насърчение от моя страна и ще се възползва. И без това кредото му беше: „Живот, свобода и преследване на Франи.“
— Франи, много ми е трудно да ти го кажа.
— Тогава по-добре не го прави.
— Трябва — отвърна ми. Разбрах, че намекът ми няма да бъде схванат, освен ако му изкрещя да млъкне. — Франи, обичам те.
Мисля, че през цялото време съзнавах, че ще ми го каже директно. Щеше да е много по-лесно, ако искаше само да спи с мен. Любовта е много по-опасна от секса. Бях в много трудно положение. Как да кажеш „не“ на Харолд? Май начинът е само един, независимо кой стои насреща ти.
— Но аз не те обичам, Харолд.
Изглеждаше сломен и ме попита с грозна гримаса:
— Обичаш него, нали? Стю Редман?
— Не знам — отвърнах аз. Имам доста избухлив нрав, наследен, предполагам, от майка ми. Но по отношение на Харолд винаги съм полагала усилия да се владея. Но тогава почувствах, че търпението ми се изчерпва.
— Но аз знам — гласът му прозвуча пискливо, изпълнен със самосъжаление. — Всичко знам. Още от деня, когато го срещнахме. Затова не исках да дойде с нас. А и той каза…
— Какво е казал?
— Че не те иска! Че ще бъдеш само моя!
— Точно като да ти е отстъпил обувки, така ли, Харолд?
Той не отговори нищо, явно чувстваше, че е отишъл твърде далече. С малко усилие си спомних онзи ден във Фабиан. Реакцията на Харолд при срещата със Стю беше точно като на куче към друго куче, което е влязло в двора на първото. Навлязло е в неговата територия. Видях го как настръхна, готов да се бие. Разбирах, че Стю беше казал това, за да ни изведе от нивото на кучетата и да ни върне на равнището на хората. И не е ли въпросът именно в това? Имам предвид адската битка, в която участваме. Ако не е в името на това да останем хора, защо изобщо да се стараем да се държим благоприличие?
— Никой не ме притежава, Харолд. — Той изломоти нещо в отговор. — Какво каза?
— Казах, че може да ти се наложи да си промениш мнението.
Язвителната забележка беше готова на езика ми, но се въздържах. Харолд беше вперил поглед някъде в далечината и изражението на лицето му бе непроницаемо.
— Виждал съм мъже като него и преди, Франи, повярвай ми. Той е защитник в училищния отбор по футбол. В клас замеря съучениците си с фунийки, тормози ги, защото знае, че учителката ще му пише четворка, за да може да продължи да играе. Той ходи с най-красивото момиче, а тя го смята за Исус Христос. Той се изпърдява, когато учителката те покани да си прочетеш съчинението, защото е най-доброто в класа. Да, познавам идиоти точно като него. Желая ти успех, Фран!
След тази реч Харолд се отдалечи. Не успя да го направи ГРАНДИОЗНО И ВЕЛИЧЕСТВЕНО, както навярно възнамеряваше. Тръгна си по-скоро така, сякаш бе имал някаква мечта и аз току-що я бях разбила на пух и прах. Мечтата му бе нещата да се променят, а в действителност се оказваше, че нищо не се бе променило. Съчувствах му и това е самата истина. Най-вече защото, когато си тръгна, не прояви нищо от типичния за него престорен цинизъм, а явно искрено страдаше от сгромолясването на всичките му мечти, сякаш сърцето му бе прободено с нож. Беше победен. Но това, което Харолд никога не ще проумее, е, че трябва първо да промени начина си на мислене, иначе светът ще остане такъв, какъвто е, докато той самият не се промени. Трупа в себе си отказите и обидите, нанесени му от другите, както пиратите трупат откраднати съкровища…
Това е. Другите се върнаха, вечеряхме, цигарите са изпушени, раздадоха ни веронала (моят е в джоба ми, вместо да се разтваря в стомаха ми) и вече се подготвяме за спане.
Двамата с Харолд преживяхме болезнен сблъсък, който остави в мен чувството, че не сме достигнали до никакво разрешение на конфликта. Той следи отблизо поведението на двама ни със Стю и чака да види какво ще се случи.
Направо ми прилошава и се ядосвам дори сега, като пиша за това. Какво право има да ни наблюдава и следи? Какво право има да усложнява и без това сложната ситуация, в която се намираме?
Факти, които трябва да се помнят: Съжалявам, дневниче, душевното ми състояние е такова, че не мога да си спомня абсолютно нищо.