Когато Франи откри Стю, той седеше на един камък и пушеше пура. Беше изровил малка дупка в пръстта с ботуша си и я използваше като пепелник. Седеше с лице на запад, където слънцето тъкмо залязваше. Облаците се бяха разкъсали тук-там и слънцето бе успяло да надникне през една пролука. Макар да бяха срещнали четирите жени едва вчера, на всички им се струваше, че кървавата схватка се е разиграла много отдавна. Доста лесно бяха измъкнали едно от комбитата от канавката и сега с моторите образуваха истински керван, който се движеше бавно на запад по магистралата.
Миризмата от пурата на Стю й напомни за баща й и за неговата лула. Споменът събуди в нея тиха скръб, която се беше превърнала почти в носталгия. „Постепенно преодолявам мъката си от това, че те загубих, тате. Сигурно не ми се сърдиш“ — помисли си тя.
Стю се обърна, забеляза я и възкликна, очевидно доволен да я види:
— Франи, как си?
— Горе-долу — вдигна рамене тя.
— Искаш ли да седнеш на моя камък и да погледаш с мен залеза?
Тя се настани до него. Сърцето й се разтуптя. Но в края на краищата нали за това беше дошла тук? Когато той напусна лагера им, тя го проследи с поглед, така че знаеше къде да го намери, точно както знаеше, че Глен и Харолд с двете момичета бяха отишли в Брайтън, за да търсят радиопредавател (този път идеята беше на Глен, не на Харолд). Пати Крьогер беше останала да наглежда двете жени, които страдаха от психическо разстройство след преживяната битка. Шърли Хамет, изглежда, полека-лека излизаше от шоковото състояние, въпреки че в един часа през нощта се събудиха от писъците й. Тя размахваше ръце насън в самоотбрана срещу невидим нападател. Обаче състоянието на другата жена, на която още не знаеха името, се влошаваше. Седеше, хранеше се, ако й даваха в устата, но не отговаряше на въпроси. Единствено когато спеше, приличаше на нормалните хора. Дори след голяма доза веронал често стенеше и викаше насън. Франи подозираше какво сънува нещастната жена.
— Явно ни предстои дълъг път, нали? — обърна се тя към Стю.
Младият мъж не отговори веднага, сетне промълви:
— По-далече е, отколкото мислехме. Старицата вече не е в Небраска.
— Знам… — изпусна се Франи. Той я погледна с лека усмивка.
— Не си пиете хапчетата, госпожо.
— Тайната ми е разкрита.
— Не само ние двамата не ги взимаме. Говорих с Дейна тази сутрин. — Изпита ревност и страх заради начина, по който той произнесе името на Дейна. — Каза, че тя и Сюзън също не са ги изпили.
Фран кимна и се поинтересува:
— Ти защо престана? Даваха ли ти много… в онова място? Стю изтръска пепелта в импровизирания си пепелник.
— Само леки приспивателни вечер. Нямаше нужда да ме тъпчат с лекарства, и без това ме държаха здраво в ръцете си, заключен денем и нощем. Не, спрях да взимам преди три нощи… защото почувствах… че се откъсвам от реалността. — Той се замисли за момент, после продължи: — Идеята за радиото е много добра. Двупосочната връзка е важна — да предава и да приема. Един мой приятел от Арнет, Тони Леоминстър, имаше подобно радио в колата си. Страхотна машинка. Можеш да си поговориш с някого, ако искаш, или да повикаш помощ, ако имаш нужда. А тези сънища са все едно имаш точно такова радио в главата си. Само дето нещо му се е повредило и ние не можем да предаваме, а само приемаме.
— Може би е възможно и ние да предаваме — каза тихо Франи.
Той я погледна изненадано.
Седяха известно време в мълчание. Слънцето надникна за малко иззад облаците, колкото да им каже довиждане, преди да се скрие зад хоризонта. Франи добре разбираше защо първобитните хора го боготворяха. Всепоглъщащата тишина на заобикалящата ги природа я впечатляваше все повече и повече с всеки изминал ден, а слънцето и луната също започваха да й се струват по-големи и по-важни от всякога. По-близки до нея. Виждаше небесните светила такива, каквито ги бе виждала през детските си очи.
— Както и да е, престанах да ги пия. Снощи сънувах зловещия човек отново. Това бе най-ужасният ми сън досега. Той се намира някъде в пустинята, мисля, че в Лас Вегас. И Франи… мисля, че разпъва хора на кръст. Тези, които му създават проблеми.
— Какво прави?
— Това сънувах. Редица от кръстове покрай магистрала № 15, на които висяха хора.
— Това е само сън — промълви Франи, но явно беше разтревожена.
— Възможно е. — Стю дръпна от пурата, загледан в обагрените в червено облаци на запад. — Но предишните две нощи, преди да попаднем на онези маниаци, сънувах нея — жената, която се нарича майка Абигейл. Седеше в кабината на стар камион, спрял някъде на магистрала № 76. Седях до камиона и се бях подпрял на прозореца отвън. Разговарях с нея така, както си говоря сега с теб. И тя ми каза: „Трябва да ги накараш да се движите по-бързо, Стюарт. Ако една старица като мен може да го направи, то не би следвало да е никакъв проблем и за такъв як и едър тексасец като теб.“