Младият мъж се засмя, хвърли пурата си и я натисна с тока на обувката си. Някак разсеяно, все едно не съзнаваше какво прави, той прегърна Франи.
— Отиват в Колорадо — прошепна тя.
— Ами да, и аз така мисля.
— А… Дейна или Сюзън сънували ли са я?
— И двете. Снощи Сюзън е сънувала кръстовете. Точно като мен.
— Със старицата пътуват още много хора.
— Двадесет или дори повече — съгласи се Стю. — Знаеш ли, че почти всеки ден минаваме покрай хора. Но те се крият и чакат да отминем. Страхуват се от нас, но тя… предполагам, че сами ще отидат при нея. Когато са готови.
— Или при другия — каза Франи.
— Да, или при него. Фран, защо престана да взимаш веронал?
Тя въздъхна и се поколеба дали да му каже. Искаше, но се страхуваше от реакцията му. Вместо това отвърна:
— Не знаеш какво може да ти сервира една жена.
— Да, никога не се знае. Но може би има начини да се разбере какво мислят.
— Какво… — но не можа да продължи, тъй като Стю впи устни в нейните.
Лежаха на тревата във вечерния здрач. Наситеното червено на небето бе преминало в бледолилаво, докато се любеха, и сега Франи виждаше над тях първите звезди. Може би утре времето ще е хубаво за пътуване. Ако имаха късмет, можеше да прекосят Индиана.
Стю плесна един комар, който жужеше около главата му. Ризата му беше окачена на един клон. Ризата на Франи беше разкопчана до долу. Гърдите й опъваха плата. „Наедрели са — помисли си тя, — малко, но вече се забелязва.“
— Отдавна те желая — каза й Стю, без да я поглежда в очите. — Мислех, че си се досетила.
— Не исках да си имаме проблеми с Харолд. А има и още нещо, което…
— Харолд има още да расте и да поумнява. Но съм сигурен, че ако започне да се държи малко по-мъжки, от него ще излезе свестен човек. Харесваш го, нали?
— Това не е точната дума. Няма такава дума в английския език, която да определи отношението ми към Харолд.
— А как би определила отношението си към мен?
Тя го погледна, но почувства, че не може да му каже направо, че го обича, въпреки че й се искаше.
— Не — прошепна Стю, сякаш бе изразила мнение противоположно на неговото. — Просто искам да съм наясно. Предполагам, че не искаш Харолд да узнае случилото се между нас. Поне засега. Прав ли съм?
— Да — отвърна му Фран с благодарност.
— Може би така наистина е по-добре. Ако не демонстрираме чувствата си пред другите, възможно е нещата да се уредят от само себе си. Забелязах, че Харолд се заглежда по Пати. Тя е, общо взето, на неговите години.
— Не знам…
— Чувстваш някакво задължение към него, така ли е?
— Предполагам. Само ние двамата останахме в Огънкуит и…
— Такъв е бил късметът ви, Франи. Не бива да позволяваш да те командва само защото и двамата сте имали късмет да оцелеете.
— Навярно си прав.
— Мисля, че те обичам. Не ми е лесно да ти го кажа.
— И аз те обичам — каза Франи. — Но има още нещо, което…
— Знаех си.
— Попита ме защо съм престанала да взимам приспивателното. — Тя си играеше с копчетата на ризата си и не смееше да го погледне. Устните й бяха пресъхнали. — Мислех, че може да се отразят зле на бебето — прошепна тя.
— На… — каза Стю и млъкна. После я сграбчи за раменете и я обърна с лице към себе си. — Ти си бременна!
Тя кимна.
— И не си казала на никого?
— Не.
— А на Харолд? Той знае ли?
— Никой не знае, освен ти.
— Пресвети Боже! — възкликна младият мъж. Гледаше я така вторачено, че чак я плашеше. Беше си представяла две възможни реакции от негова страна. Или моментално да я изостави (както сто на сто щеше да постъпи Джес, ако научеше, че е бременна от друг), или да я прегърне, да й каже да не се тревожи, че той ще има грижа за всичко. Никога не бе очаквала, че ще я гледа така изумено и изпитателно. Това й напомни за онази вечер, когато сподели с баща си, че е бременна. Той я бе погледнал почти по същия начин. Съжаляваше, че не беше казала истината на Стю, преди да се любят. Може би ако му беше казала, изобщо нямаше да има желание да се люби с нея или поне нямаше да има чувството, че се е възползвала от слабостта му, че тя е… как беше онзи израз, „похабена стока“. Дали мислеше така за нея? Лицето му бе непроницаемо.
— Стю? — подкани го тя с уплашен глас.
— Не си казала на никого? — повтори той.
— Не знаех как да го направя. — Очите й се напълниха със сълзи.
— Кога трябва да се роди?