Откога пътуваше на запад? Господ може би знаеше, но Траш не. Бяха минали дни и нощи. О, как добре помнеше нощите!
Беше целият в дрипи. Поклащаше се напред-назад, втренчил поглед надолу към Сибола, обетования град, града на мечтите. Траш бе истинска развалина. Китката, която си беше счупил, когато скочи от стълбите на резервоара за нефт в Чиъри, не бе зараснала както трябва и сега имаше вид на грозна буца, увита с мръсен, разпокъсан бинт. Костите на пръстите му бяха изкривени, от което ръката му досущ приличаше на лапата на Квазимодо. От лакътя до рамото на лявата му ръка изгорената му плът бавно се възстановяваше. Вече не миришеше и не гноеше, но новата кожа се розовееше без косми, като пластмасата на евтина кукла. Брадясалото му лице с налудничава усмивка беше изгоряло от слънцето, белеше се и бе покрито с корички от зарастващите рани, получени при падането му от велосипеда. Беше облечен в избеляла синя дочена риза, по която имаше големи петна от пот, и мръсни джинси. Раницата му, която не бе стара, приличаше по вид и фасон на своя собственик.
Единният й кожен ремък бе скъсан, Траш го бе вързал нескопосано и сега раницата му висеше на една страна на гърба му, като капак на прозорец на обитавана от духове къща, увиснал на едната си панта. Раницата му беше прашна и гънките й бяха пълни с пустинен пясък. Разпраните кецове на краката му едвам се държаха благодарение на въжетата, с които ги бе превързал. От тях се подаваха кокалестите му глезени, необременени от чорапи.
Гледаше втренчено града, който се простираше надлъж и нашир в далечината. Вдигна лице към безмилостното, оловносиво небе и към слънцето, което го напичаше като в пещ. Той изрева. Ревът му бе див и победоносен, като този на Сюзън Стърн, когато бе пръснала черепа на заека Роджър с приклада на пушката му.
Олюлявайки се, поде своя танц на победата върху нажежения асфалт на междущатската магистрала № 15. От пустинята духаше сироко и натрупваше пясък върху шосето и сините възвишения на веригата планини, които от векове насам забиваха с пълно безразличие остри като зъбци върхове в небесната плът. От другата страна на пътя някакъв линкълн континентал беше почти целият зарит с пясък. А хората в него бяха направо мумифицирани. От страната на Траш, но по-нагоре по шосето, един преобърнат пикап бе затрупан чак до покрива.
Траш танцуваше. Тупуркаше в праха с разпарцалосаните си кецове, като че ли играеше пиянски моряшки танц. Съдраната му риза се издуваше от вятъра. Манерката му се удряше в раницата. Вятърът развяваше и висящите краища на бинта. Новопоявилата се след изгарянето кожа червенееше като сурово месо. Вените на слепоочията му бяха изпъкнали като пружини на часовник. От една седмица се пържеше в тигана на Бога, движейки се на югозапад през Юта, по границата на Аризона и после през Невада. Беше откачил напълно.
Докато танцуваше, си пригласяше монотонно, като повтаряше все едни и същи думи. Мелодията бе на песента „В нощния клуб“, изпълнявана от една негърска група „Тауър ъв Пауър“ — особено популярна по времето, когато той бе в лудницата. Но думите ги беше измислил сам.
— Си-а-бо-ла, Си-а-бо-ла, трам-та-рам-та-трам-та-та! Си-а-бо-ла, Си-а-бо-ла, трам-та-рам-та-трам-та-та! — На последното „та-та!“ той подскачаше. Продължи да танцува, докато всичко пред очите му се размаза от горещината, а ослепително синьото небе първо посивя, после стана съвсем черно. Строполи се на пътя почти в несвяст. Сърцето му биеше до пръсване в изсушените му от горещината гърди. С последни сили, ломотейки и хилейки се, той допълзя до преобърнатия пикап и легна в неговата стопяваща се сянка, като пъшкаше и трепереше в адската горещина.
— Сибола! — викна прегракнало той. — Трам-та-рам-та-трам-та-та!
Свали манерката от рамото си и я разклати с обезобразената си ръка. Беше почти празна. Това нямаше значение. Ще изпие останалото и ще полежи тук, докато слънцето залезе. А после ще се отправи към Сибола, легендарния град, седемте града в един. Тази нощ ще пие от непресъхващите позлатени фонтани. Но не преди слънцето-убиец да залезе. Бог бе най-големият подпалвач. Много отдавна едно момче на име Доналд Мъруин Елбърт бе изгорило чек за пенсията на една стара жена. Същото момче бе изгорило до основи методистката църква в Паутанвил и ако в това тяло бе останало нещичко, макар и съвсем незначително, от Доналд Мъруин Елбърт, то със сигурност бе кремирано заедно с петролните резервоари в Гари, щата Индиана. Почти деветдесет на брой, те бяха хвръкнали във въздуха като ракети. Тъкмо в навечерието на 4 юли. Хубаво се получи. След този огромен пожар остана единствено Траш със счупена лява ръка, изгоряла почти до костта, с неугасим пламък в душата, който щеше да гори вечно… или поне докато тялото му се превърне във въглен.