Да, тази вечер ще пие от водата на Сибола, а тя ще има вкуса на вино.
Вдигна манерката отвесно и няколко капки топла като пикня вода се стекоха по гърлото в корема му. Когато пресуши и последната капка, запрати манерката надалеч. Челото му бе оросено с пот. Тялото му трепереше и се гърчеше от обезводняването.
— Сибола! — прошепна той. — Сибола! Идвам! Идвам! Ще сторя каквото поискаш! Ще ти отдам живота си! Трам-та-та!
Сега, когато жаждата му бе поне малко утолена, започна да го унася. Беше почти заспал, когато вледеняваща мисъл проникна в съзнанието му като островърха ледена висулка.
„Ами ако Сибола е само мираж?“
— Не — шепнеше той. — Не, не, ъ-ъ, не.
Но простото отрицание не можеше да изтрие тази мисъл от съзнанието му. Острият връх на висулката дълбаеше ли, дълбаеше и му пречеше да заспи. Какво ще стане, ако е изпил последната глътка вода, подмамен от един мираж? По свой начин той съзнаваше, че е луд — нещо характерно за всички умопобъркани. Ако градът се окажеше мираж, то той щеше да умре тук и лешоядите щяха да го кълват до насита.
Накрая, когато не можеше повече да понася ужасното, гнетящо го съмнение, той се изправи с мъка и със сетни сили се върна на пътя, като постоянно му причерняваше. На върха на хълма се взря тревожно в обширната равнина, обрасла с юка, кактуси и тръни. Дъхът му спря в гърлото, а последвалата въздишка прозвуча като разпаряне на дреха от остро копие.
Градът съществуваше!
Сибола, легендарният град от миналото, търсен от мнозина, открит от Траш!
Долу, насред пустинята, заобиколен от сините планини, градът също синееше в далечината, а кулите и улиците му блестяха на ярката светлина. Имаше палми… той ги виждаше… и движение на хора… и вода…
— О, Сибола… — изтананика си Боклукчията и препъвайки се, се добра до сянката на пикапа. Градът беше по-далече, отколкото му изглеждаше, това го знаеше добре. Тази нощ, след като Божият пламък напуснеше небесата, той ще тръгне натам, както не бе вървял никога досега. И щом стигне Сибола, най-напред ще се гмурне в първия фонтан, на който попадне. После ще намери него, човекът, който го беше повикал при себе си. Човекът, който го бе насочвал през долини и планини и през пустинята в течение на един месец, въпреки ужасните му рани.
Той беше зловещият човек, злодеят. Той чакаше Траш в Сибола. Негови бяха армиите на нощта, негови бяха бледоликите мъртви ездачи, които идеха от запад и пресичаха диска на изгряващото слънце. Хилеха се, крещяха, воняха на пот и барут. Щеше да има крясъци, които малко вълнуваха Боклукчията; щеше да има изнасилвания и ужаси които го интересуваха дори още по-малко; щяха да се извършват убийства, което нямаше абсолютно никакво значение…
… и щеше да има Огромен пожар…
който живо го интересуваше. В сънищата му лошият човек идваше при него, разперил ръце, застанал на някакво възвишение и разкриваше пред погледа на Траш една страна, обхваната в пламъци. Градовете горяха, сякаш покосени от бомби. Пламъци обхващаха нивите. Дори реките на Чикаго, Питсбърг, Детройт и Бирмингам пламтяха от разлетия по повърхността им нефт. И лошият човек му бе казал нещо съвсем просто и ясно, което го бе накарало да се втурне насам. „Ще ти дам висок пост в моята армия. Ти си човекът, който ми трябва.“
Боклукчията се обърна на една страна. Очите му смъдяха, възпалени от попадналите в тях песъчинки. Вече почти беше загубил надежда. Да, от момента, когато колелото на велосипеда му се откачи, надеждата му се стопяваше. Господ Бог, богът на шерифите отцеубийци, богът на Карли Йетс и подобните нему в крайна сметка май щеше да се окаже по-силен от лошия човек. Все пак продължи, осланяйки се на малкото вяра, която му оставаше. И накрая, когато смяташе, че ще изгори от горещина и жажда в пустинята, преди да стигне до Сибола, където го чакаше лошият човек, той видя в далечината града, задрямал под слънцето.
— Сибола! — прошепна Траш и заспа.
Първият сън му се яви в Гари преди повече от месец, когато бе изгорил ръката си. Беше заспал вечерта твърдо уверен, че ще умре. След такова лошо изгаряне човек не можеше да оцелее. В главата му се въртеше като натрапчив рефрен: „Живей от огън, умри от огън; живей с него, умри от него.“
Краката му вече не го държаха и в един малък градски парк се бе строполил на земята, прострял встрани лявата си ръка, сякаш вече бе мъртъв. Болката му бе огромна, невероятна. Не си беше представял, че може да съществува подобна болка. Беше тичал безумно щастлив между резервоарите с нефт, поставяйки примитивните взривни устройства които се състояха от стоманена тръба, възпламеняваща се парафинова смес, отделена от малка ваничка с киселина посредством метална тапа. Пъхаше ги в изходящите тръбопроводи на нефтените резервоари. Когато киселината разядеше метала, парафинът щеше да се възпламени и това щеше да вдигне резервоарите във въздуха. Планът му беше да се добере до западната част на Гари, където се пресичаха много магистрали, водещи към Чикаго и Милуоки, преди резервоарите да започнат да експлодират. Искаше да не изпусне представлението, в което целият мръсен град щеше да изгори до основи.