Вече беше време да се махне от парка. Температурата се беше покачила поне с десет градуса. Трябва да тръгне на запад, да изпревари огъня, както бе направил в Паунтсвил, когато му се наложи да се надбягва с бързо напредващата разрушителна стихия. Но в момента не беше в състояние да тича. След време заспа на тревата. Отраженията от пламъците играеха върху лицето на това уморено и нещастно дете. В съня му се яви лошият човек в своето расо, скрил лице под качулката… но на Траш му се стори, че го е виждал и преди. Когато онези типове в кръчмата и в магазина за бонбони му подвикваха и му се подиграваха, зловещият човек сякаш бе сред тях. Когато работеше в автомивката (насапунисай фаровете, избърши чистачките, излъскай бронята, Хей, господине, искате ли да я излъскам с парафин?), когато под ръкавицата-гъба ръката му се сбръчкваше и заприличваше на мъртва риба, а ноктите му ставаха бели като слонова кост, като че бе видял лицето именно на този мъж, огнено, с налудничава усмивка, да се появява изпод безспирно стичащата се вода по стъклата на колите. Когато шерифът го изпрати в лудницата, именно той бе ухиленият санитар, надвесил се над главата му в стаята за електрошокове; той включваше и изключваше машината за електрошокове („Ще ти пръжна мозъчето, кретен с кретен, ще ти помогна да се превърнеш по-лесно от Доналд Мъруин Елбърт в Боклукчия.“), винаги готов да му пусне хиляда волта в мозъка. Да, лошият човек бе негов стар познат. Негово бе невидимото лице; негови — ръцете, които раздаваха пики от тестето на смъртта; негови бяха очите, които те гледаха отвъд пламъците; негова — тържествуващата усмивка над гроба на човечеството.
— Ще направя каквото поискаш! — каза му с чувство на искрена благодарност Боклукчията в съня си. — Ще ти отдам живота си!
Зловещият човек вдигна ръце високо над главата си и черното му расо се превърна в хвърчило. Стояха някъде нависоко, а под тях гореше Америка.
„Ще ти дам висок пост в моята армия. Ти си човекът, който ми трябва.“
Сетне видя десетхилядна армия, събрана от кол и въже — все отхвърлени от обществото мъже и жени, които се движеха на изток през пустинята към планината. Армия като див звяр без сърце, чийто час бе най-сетне ударил. Пътуваха в камиони, джипове, танкове. Всеки един от тях носеше на врата си черен камък, а в някои от камъните имаше нещо червено, което приличаше повече на Око, но можеше и да е Ключ. В един огромен танкер с потракваща гъсенична верига видя себе си. Знаеше, че танкерът превозва напалм… а зад него в колони се движат камиони, натоварени с фугасни бомби, контактни мини, експлозиви, светещи бомби, самонасочващи се снаряди, гранати, картечници и гранатохвъргачки. Танцът на смъртта скоро щеше да започне, струните на цигулките и китарите вече димяха и миризмата на сяра и бездимен барут изпълваше въздуха.
Зловещият човек отново вдигна ръце, а когато ги отпусна, наоколо настъпи тишина. Огньовете изчезнаха, дори въглените бяха изстинали, и за един миг Траш отново се превърна в Доналд Мъруин Елбърт — дребен, незначителен и объркан. В този единствен миг си помисли, че е само една пионка в огромната партия шах, разигравана от лошия човек, и че е бил измамен от него.
После съзря лицето му. На мястото на очите му горяха два кървавочервени въглена, които осветяваха носа му, тънък като острието на бръснач.
— Ще направя, каквото пожелаеш — му каза с благодарност Траш в съня си. — Ще пожертвам живота си за теб! Ще ти дам душата си!
— Ще те оставя да гориш — заплашително произнесе онзи. — Трябва да дойдеш в моя град и там всичко ще ти се изясни.
— Къде? Къде? — питаше нетърпеливо Боклукчията, изпълнен с надежда.
— На запад — отвърна зловещият човек, губейки очертанията си пред очите му. — На запад. Отвъд планината.
Траш се събуди. Макар че беше още нощ, наоколо бе светло като ден. Пламъците бяха по-близко. Горещината беше непоносима. Къщи експлодираха една след друга. Звездите ги нямаше, скрити зад дебелата пелена дим от горящия петрол. Валеше дъжд от сажди. Алеите за скейтборд бяха покрити с черен сняг.
Сега, когато имаше някаква цел, той намери сили да стане и да върви. Закуцука на запад. От време на време виждаше и други, които напускаха Гари, поглеждайки през рамо към пожара. „Глупаци — помисли си Траш, почти разчувстван. — Ще изгорите. Когато ви дойде времето, ще изгорите.“ Те не му обръщаха никакво внимание. За тях Боклукчията беше просто един от оцелелите. Изчезнаха в дима, а призори Траш пресече границата на щата Илиноис. Чикаго се падаше на север, Джолиет — на югозапад, а огънят бе закрит от дима, издигащ се на хоризонта. Беше утрото на 2 юли.