Траш забрави за мечтите си да изгори Чикаго до основи; за мечтите си да взривява още нефтени резервоари, цистерни, камиони, пренасящи газ, които щеше да паркира до железопътни гари и до дървени постройки. Градът на ветровете не го интересуваше повече. Този следобед той проникна чрез взлом в лекарски кабинет и открадна кутия спринцовки с морфин, който донякъде притъпи болката му, но по-важно беше страничното въздействие на опиата — Траш престана да се тревожи.
Същата нощ взе голяма опаковка вазелин от една дрогерия и обилно намаза изгорената си ръка. Непрекъснато изпитваше жажда. В главата му като буболечки щъкаха мисли за лошия човек. Когато се строполи на земята на свечеряване, вече смяташе, че градът, към който го зовеше лошият, бе Сибола, обетованият град.
През нощта зловещият човек отново му се присъни и със саркастична усмивка му заяви, че правилно го е разбрал.
Боклукчията се събуди от тези объркани полуспомени, полусънища, треперейки от студ. В пустинята усещането беше или за огън, или за лед, средно положение нямаше.
Изправи се с пъшкане. Обгърна се с ръце. Над него блещукаха милиарди звезди, които обливаха пустинята със студена, магическа светлина и които изглеждаха така близко, сякаш ако протегнеше ръка, щеше да ги докосне.
Той излезе на пътя, стенейки от множеството болки, които пронизваха тялото му и обгорената му ръка. Сега вече те не бяха от голямо значение. Спря за момент и погледна надолу към заспалия град (тук-там се виждаха запалени светлини, като от лагерни огньове). Сетне закрачи по пътя.
Когато зората обагри небето след няколко часа, Сибола му се струваше така далече, както когато го видя за първи път от височината. Колко глупаво постъпи, дето изпи водата, забравяйки, че всичко в пустинята изглежда уголемено като гледано през лупа. Не смееше да върви след изгрев слънце, защото се страхуваше, че ще се обезводни съвсем. Трябваше да легне на сянка, преди слънцето да е напекло.
Час по-късно попадна на един мерцедес насред пътя, отдясно затрупан с пясък чак до прозорците. Отвори една от вратите от лявата страна и извлече отвътре двама сбръчкани, маймуноподобни трупа — стара дама с куп бижута и възрастен мъж с бяла коса, пригладена като театрална перука. Като си мърмореше, Траш измъкна ключовете от таблото, заобиколи и отвори багажника. Куфарите им не бяха заключени. Окачи разни дрехи по стъклата на колата и ги затисна с камъни. Сега разполагаше с хладно и мрачно леговище.
Пропълзя в него и заспа. На запад, на много километри разстояние, Лас Вегас блестеше под жаркото лятно слънце.
Не умееше да кара кола. В затвора не те учат на такова нещо, но можеше да кара велосипед. На 4 юли, когато Лари Ъндърууд намери Рита Блакмор мъртва от свръхдоза наркотици, Траш взе един велосипед и продължи пътуването си с него. Отначало напредваше бавно, защото почти не можеше да си служи с лявата ръка. Падна на два пъти първия ден, като единия път се стовари точно върху раната от изгорялото и щеше да припадне от болка. Раната му вонеше отвратително и гной течеше от нея изпод пласта вазелин. От време на време се замисляше какво ще стори, ако развие гангрена, но гледаше бързо да прогонва такива мисли. Започна да се маже със смес от вазелин и някакъв противовъзпалителен мехлем, който не беше сигурен дали изобщо ще му помогне, но смяташе, че поне няма да му навреди. Сместа беше полутечна и млечнобяла и му напомняше на сперма.
Малко по малко привикна да кара колелото предимно с една ръка, и то с доста добра скорост. Движеше се през равнинни местности и през повечето време караше шеметно бързо. Продължаваше упорито напред, въпреки че го болеше ръката и се чувстваше замаян от морфина. Пиеше вода с литри и ядеше с огромен апетит. Размишляваше върху Думите на лошия човек: „Ще ти дам висок пост в моята армия. Ти си човекът, който ми трябва.“ Какви прекрасни думи само! Бил ли е нужен някому досега? Тези две изречения се повтаряха безспир в съзнанието му, докато въртеше педалите под жаркото слънце на Средния запад.
Затананика си мелодията на песента „В нощния клуб“. Думите, които припяваше към нея, измисли по-късно. Още не беше откачил съвсем, но с бързи темпове напредваше към пълната лудост.
На 8 юли, когато Ник Андрос и Том Кълън видяха стадо бизони в Команч Каунти, Канзас, Боклукчията премина Мисисипи, там където четирите града — Дейвънпорт, Рок Айлънд, Бетъндорф и Молин — образуваха квадрат. Вече беше в Айова.