Докато крачеше из града, съзря и други неонови реклами, които за пръв път от години насам не светеха, и то посред лято. „Фламинго“. „Монетен двор“. „Дюните“. „Сахара“. „Златната пантофка“. „Империал“. Но къде се бяха дянали хората? Къде беше водата?
Без дори да съзнава какво точно прави, той остави краката му да го водят и сви по някаква улица. Главата му беше клюмнала, брадичката — увиснала почти до гърдите. Задрямваше, както си вървеше. Спъна се в бордюра, падна и си разби носа. Когато вдигна поглед, не можа да повярва на очите си. От носа му течеше обилна кръв и мокреше разкъсаната му синя риза. Имаше чувството, че още спи и това е само част от съня му.
Висока бяла сграда се издигаше високо в небето над пустинята като истински монолитен паметник на изкуството, който не отстъпваше по нищо на сфинкса и пирамидите. В прозорците й откъм източната страна пламтеше пожарът на утрото като някакво знамение. Пред тази бяла като кост постройка насред пустинята от двете страни на стълбището бяха поставени две големи златни пирамиди. Над централния вход имаше огромен бронзов медальон с барелеф на лъвска глава.
А над него, също в бронз, имаше внушаващ респект надпис: „ГРАНДХОТЕЛ «МЕТРО ГОЛДУИН МАЙЕР».“
Ала това, което привлече вниманието му, се намираше насред квадратната зелена поляна между паркинга и входа. Тресейки се почти в оргазмен екстаз, като успя за момент да се подпре на двете си окървавени ръце, между които висеше мръсният край на бинта, той се втренчи във фонтана, без дори да притвори бледосините си очи, полузаслепени от яркия блясък на пустинното слънце. От устата му се откъсна глухо стенание.
Фонтанът работеше. Беше великолепно творение от камък и слонова кост с инкрустации и със златно покритие. Беше осветен от разноцветни светлини, които правеха водата да изглежда лилава, жълтооранжева, червена, зелена. Тя с глухо плющене се връщаше в езерцето около фонтана.
— Сибола — прошепна Траш и с мъка се изправи на крака. От носа му още капеше кръв.
Запрепъва се към фонтана. Постепенно ускори крачка — отначало се движеше в лек тръс, после се затича и накрая се втурна лудешки, сякаш спринтираше в надпревара за олимпийския медал. Измършавелите му, кокалести колене се вдигаха почти до шията му. Отвори уста, за да каже една дума, една дума, дълга като връвта на хвърчило, издигнало се високо в небето, и хора се появиха по прозорците на сградата (ала кой ги видя? Може би Господ, или Сатаната, но със сигурност не и Траш.) Гласът му стана все по-силен, мощен, оглушителен и когато стигна до фонтана, изрева с пълно гърло дългата и предълга дума:
— СИИИИИИБОЛААААААААА!
Последното „ааааа“ продължи да отеква още дълго, сякаш бе събрало всички въздишки на удоволствие на всички хора от всички времена и заглъхна едва когато Траш се потопи във водата на фонтана, която стигна до гърдите му. Заподскача нагоре-надолу в този невероятен хлад и дар на милосърдието. Крещеше. Потопи главата си под водата, всмукна през носа си от нея и после се изсекна, изхвърляйки я наред със сополи и кръв. Сведе глава до водата и започна да лочи от нея като крава.
— Сибола! Сибола! — викаше той в екстаз. — Ще дам живота си за теб!
Лазейки, обиколи езерцето, пи отново, после се прехвърли отвъд и тупна на тревата като чувал с картофи. Заслужаваше си всичките мъки и страдания, заслужаваше си. Изведнъж го сви стомахът от огромното количество вода, което бе погълнал, и повърна всичко. Но дори това му се стори великолепно преживяване.
Изправи се на колене, като се придържаше с обезобразената си ръка за каменния бордюр на фонтана, отново се надвеси и пи. Този път стомахът му прие с благодарност течността.
Шляпайки с мокрите си крака, той се запрепъва като пълен мях с вода нагоре по белите алабастрови стълби, които водеха към вратата на това приказно място, стълбите, които минаваха между двете златни пирамиди. Докато се изкачваше, стомахът пак го сви и той се преви на две. Но когато болката премина, продължи бодро нагоре. Вратата бе въртяща се и той успя, използвайки малкото останала му сила да я завърти. Влезе в бляскаво, покрито с дебел килим фоайе което му се стори дълго няколко километра. Килимът беше мек, пищен, с цвят на боровинки. Имаше бюро за регистрация, поща, каса. Фоайето беше съвсем пусто. От дясната му страна, отвъд желязна решетка с орнаменти, се намираше казиното. Траш се вторачи с чувство на страхопочитание в него. „Едноръките бандити“ бяха в редици, като войници, строени за парад, а от другата им страна се намираха рулетката и масите за игра на зарове и бакара, обградени с мраморни парапети.