Изведнъж Хлапето запя фалшиво, накъсано, с все по-тих глас, докато се унасяше отново.
— Аз и моите приятелчета ставаме все по-известни… да, лошите ни познават и не ни закачат…
После захърка.
„Сега ще се измъкна — помисли си Траш, но се страхуваше, че ако помръдне, ще събуди Хлапето. — Ще полежа само докато заспи дълбоко. Само пет минути. Пет минути му стигат.“
Ала в мрака никой не може да прецени кога са минали пет минути. Би могло да се каже, че в тъмнината пет минути не съществуват. Траш чакаше. Задрямваше и пак се пробуждаше, без дори да осъзнава, че е задрямал. Не след дълго заспа.
Намираше се на някакво шосе много, много нависоко. Звездите му се струваха така близко, че ако протегнеше ръка, щеше да ги хване, да ги свали от небето и да ги затвори в буркан, сякаш бяха светулки. Беше страшно студено. Беше тъмно. Едва-едва виждаше очертанията на скалите, покрити с ледена глазура от звездна светлина, между които се виеше пътят.
Нещо се движеше в тъмнината към него.
Тогава прозвуча неговият глас, сякаш идващ отникъде и едновременно отвсякъде. „В планината ще ти дам знак, Ще ти покажа силата си. Ще ти покажа какво става с тези, които се изправят срещу мен. Наблюдавай. Чакай.“
В мрака се отвориха множество червени очи, сякаш някой бе поставил тридесет сигнални лампи, беше ги покрил с калъфи и сега сваляше калъфите два по два. Очите заобиколиха Трашкан в смъртоносен обръч. В първия момент той си помисли, че принадлежат на невестулки, но когато обръчът започна да се стеснява, видя, че това са очите на сиви планински вълци, с наострени уши, със стичаща се от черните им муцуни пяна.
Изплаши се.
„Те не са дошли за теб, мой верен и предан слуга. Разбираш ли?“
Сетне животните като по магия изчезнаха. Сивите вълци ги нямаше.
„Наблюдавай — предупреди го гласът. — Чакай.“
Това беше краят на съня. Събуди се. Слънцето светеше в прозореца на стаята. Хлапето стоеше пред него. Нямаше и помен от жестокото му напиване предната нощ, когато бе намалил значително запасите от производството на вече несъществуващата компания „Адолф Коър“. Косата му беше пак грижливо вчесана в сложната, бляскава, вълнообразна прическа. С възхищение гледаше собственото си отражение в огледалото. Беше сложил якето си на облегалката на един стол. Заешките крачета висяха като трупове на бесилка.
— Ей, боклук! Мислех, че пак ще ми се наложи да ти намажа ръката, за да те събудя. Хайде, очаква ни голям ден. Много неща ще се случат днес, прав ли съм?
— Абсолютно — отвърна Траш със странна усмивка.
Когато Боклукчията се пробуди вечерта на 5 август, осъзна, че лежи върху масата за блакджак в казиното на грандхотела. На един стол пред него седеше млад мъж с провиснала сламеноруса коса и слънчеви очила с огледални стъкла. Първото, което Траш забеляза, беше черният камък, който висеше върху голите му гърди. Черен, с червена жилка в средата. Като око на вълк в нощта.
Искаше да каже, че е гладен, но от устата му излезе само нечленоразделно ломотене.
— Май си прекарал доста време на слънце — каза Лойд Хенрайд.
— Ти ли си човекът? — прошепна Траш. — Ти ли си…
— Шефът ли? Не, не съм аз. Флаг е в Лос Анжелес. Но знае, че си тук, говорих по радиото с него днес следобед.
— Ще дойде ли?
— Какво? Само заради тебе ли? Бога ми, не! Ще дойде, когато прецени. — И той зададе на Траш същия въпрос, който бе задал и на високия мъж сутринта. — Нямаш търпение да се срещнеш с него, нали?
— Да… не… не знам.
— Е, както и да е, скоро ще имаш тази възможност.
— Жаден…
— Да, добре, ето. — Подаде му голям термос с черешов сок. Траш го изпи на един дъх, после се преви на две, притисна корема си с ръце, пъшкайки. Когато болката попремина, той погледна Лойд с благодарност.
— Мислиш ли, че ще можеш да хапнеш нещо?
— Да.
Лойд се обърна към мъжа, който стоеше зад него. Той се забавляваше, като въртеше рулетката и пускаше малкото бяло топче да подскача по нея.
— Роджър, кажи на Уитни или на Стефани-Ан да приготвят на тоя човек един-два хамбургера и пържени картофи. Не, по дяволите, какви ги приказвам? Ще повърне всичко. Супа. Нека му приготвят малко супа. Искаш ли?
— Каквото и да е — прошепна с благодарност Траш.
— При нас имаме един, който се казва Уитни Хорган. Преди е бил месар. Дебел е, истински чувал, пълен с лайна, ама как готви само! Божичко! А и тук имаме всичко. Генераторите още действаха, когато се нанесохме, и фризерите бяха пълни с храна. Вегас, а! Няма втори като него.