Играта приключи.
Денят беше безоблачен, а температурата не надвишаваше тридесет и пет градуса, когато двамата тръгнаха на запад от Голдън право към Скалистите планини по магистрала № 70. Този път Хлапето бе предпочело вместо бирата „Коър“ шише уиски „Ребъл Йел“. В жлеба до лоста за скоростите имаше още две бутилки, грижливо опаковани в картонени кутии от мляко, за да не би да се търкулнат и счупят. Хлапето отпиваше от уискито, после от бутилка пепси-кола и изреваваше нещо от рода на: „Адска горещина!“, „Уухааа!“ или „Сексмашина!“ Няколко пъти заяви, че би пикал „Ребъл Ейл“, стига да можеше. Попита Боклукчията дали чатка какво иска да му каже. Траш, пребледнял от страх и още махмурлия от трите бири, които бе изпил предишната вечер, отвърна, че разбира.
Дори Хлапето не можеше да кара със сто и петдесет по тия шосета. Намали до сто и тихо псуваше планината, която му „убивала“ скоростта. После изведнъж му хрумна някаква идея и той се ухили.
— Когато стигнем Юта и Невада, ще наваксаме, Траши. Тая душица ще вдигне двеста на равното. Чаткаш ли?
— Хубава кола е — промълви Траш с пресилена, уморена усмивка.
— Точно така. — Спътникът му отпи от уискито. Гаврътна от колата. Изкрещя „уухаа“, колкото глас имаше.
Траш гледаше мрачно през стъклото природата наоколо, окъпана в яркото утринно слънце. Пътят бе прокаран напряко през планината и от време на време от двете страни се виждаха огромни канари. Същите, които бе сънувал предната нощ. Дали, когато се стъмнеше, щяха да се появят и червените очи?
Той потръпна.
Скоро усети, че скоростта на автомобила е намаляла под сто. После под осемдесет. Хлапето безспирно и монотонно ръсеше ужасни псувни. Колата заобикаляше спрените на пътя превозни средства. Наоколо цареше мъртвешка тишина.
— Какво, по дяволите, е това? — беснееше Хлапето. — Какво са правили? Решили са да пукнат на три хиляди метра височина? Ей, тъпанари такива, разкарайте се от пътя ми! Чувате ли ме? Разкарайте се от пътя ми, говна!
Траш се сви на седалката.
След следващия завой се оказаха пред купчина от четири коли, които напълно задръстваха платното. На пътя лежеше по лице мъж, облян в кръв, която бе засъхнала и представляваше тънък, червеникав, напукан слой. До него лежеше малка говоряща кукла. Вляво шосето бе предпазено с метални перила, високи два метра. Вдясно имаше бездънна пропаст, полускрита от гъстата мъгла.
Хлапето отпи от уискито, зави към пропастта и прошепна:
— Дръж се, Траши. Ще заобиколим.
— Няма място — промълви задавено Траш. Устата му бе пресъхнала, гърлото му се беше свило.
— Има достатъчно — прошепна Хлапето. Очите му блестяха. Потегли бавно. Гумите от дясната страна бяха излезли извън асфалта и се движеха по банкета.
— Без мен! — възкликна Траш и хвана дръжката на вратата.
— Стой си на мястото или ще бъдеш една мъртва торба с лайна.
Боклукчията извърна глава и видя пред очите си дулото на пистолета. Хлапето се закиска нервно.
Траш се отпусна на седалката. Искаше да затвори очите си, но не можеше. От неговата страна още десетина сантиметра оставаха до пропастта. Пред погледа му се разкриваше зашеметяващо стръмен склон, със синьо-сиви борове и огромни скали. Представи си гумите на колата, които сега навярно се намираха на пет сантиметра от ръба… после на четири…
— Още един сантиметър — провлачи Хлапето, опулил очи, ухилен до уши. Бледото му, кукленско лице бе покрито с пот. — Само… още… един.
Всичко свърши много бързо. Траш усети как дясната задна гума изведнъж рязко пропадна надолу. Чу как се посипа порой от малки камъчета, последвани и от по-големи. Изкрещя. Хлапето изпсува грозно, смени на първа скорост и натисна газта. От лявата им страна, където се намираше преобърнат микробус Фолксваген, се чу пронизително стържене на метал.
— ПОЛЕТИ! — изрева Хлапето. — ПОЛЕТИ КАТО ПТИЦА! ПОЛЕТИ! МАМКА МУ, ПОЛЕТИ!
Задните колела на колата се завъртяха на празни обороти. За миг им се стори, че се плъзгат надолу към пропастта. Сетне почувстваха тласък, колата се наклони рязко и изведнъж се оказаха насред пътя от другата страна на барикадата от катастрофирали коли.
— Казах ти, че ще успее! — изкрещя победоносно Хлапето. — По дяволите! Успяхме! Успяхме, Траши, мухльо, шубелия такъв!
— Успяхме — прошепна Боклукчията. Целият се тресеше от нерви. Не можеше да се контролира. После, за втори път, откакто срещна Хлапето, несъзнателно произнесе единствените думи, които можеха да спасят живота му. Ако не го беше сторил, Хлапето със сигурност щеше да го убие, това щеше да е неговият странен начин да отпразнува спасението си.