— Страхотно караш, шампионе — промълви Траш. Никога през живота си не бе наричал никого „шампионе“.
— Аааа… не чак толкова страхотно — каза снизходително Хлапето. — Има още поне двама в тая страна, които могат да се справят като мене. Чаткаш ли?
— Щом казваш, значи е така.
— Не дрънкай глупости, сладур, а слушай мене. Е, продължаваме. Чака ни още много работа днес.
Но много скоро, след петнадесет минути, се наложи отново да спрат след всичките хиляда и шестстотин километра и повече дори, които Хлапето бе изминал от Шревпорт, Луизиана, дотук.
— Не мога да повярвам! — възкликна той. — Мамка му… НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ!
Отвори рязко вратата, изскочи от колата, стискайки в лявата си ръка полупразната бутилка с уиски и изрева:
— МАХАЙТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ! — После заподскача на високите си токове, сякаш танцуваше някакъв гротескен танц. Приличаше на някаква миниатюрна, разрушителна природна стихия, на земетресение в бутилка от бира. — МАХАЙТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ, СКАПАНЯЦИ, ВИЕ СТЕ МЪРТВИ, МЯСТОТО ВИ Е В ШИБАНОТО ГРОБИЩЕ, НЯМАТЕ РАБОТА НА ПЪТЯ МИ!
Хвърли бутилката с уиски. Тя се запремята из въздуха, разпръсквайки кехлибарената течност. Разби се на стотици парчета в едно старо порше. Хлапето млъкна и застана задъхан, поклащайки се напред-назад. Проблемът този път не бе така прост като преградата от четири коли. Проблемът този път бе в пълното задръстване на пътя. Платната в двете посоки бяха разделени от ивица тревна площ, широка около десет метра и колата може би щеше да успее да се прехвърли в противоположното платно, но във всяка посока имаше по шест коли, притиснати броня до броня. Аварийните платна бяха също задръстени. Някои шофьори се бяха опитали да се движат по тревната ивица, макар че беше неравна, на големи бабуни и от пръстта стърчаха камъни, като зъбите на дракон. Може би някои коли с двойно предаване бяха успели да се промъкнат, но пред очите на Траш се простираше огромно автомобилно гробище с натрошени, смачкани и повредени коли, детройтско производство. Сякаш шофьорите са били обхванати от някаква масова лудост и всички решили да участват в това апокалиптично разрушително дерби, в това автомобилно състезание на лунатици тук, по магистрала № 1–70.
„Високо в Скалистите планини в Колорадо видях да валят шевролети от небето“ — помисли си Траш. За малко да се разсмее затова бързо прикри уста с ръка. Ако Хлапето го забележеше, че се усмихва, сигурно щеше да му отнеме всякаква възможност да се усмихва и занапред.
Хлапето се върна при колата с маршова стъпка. Старателно пригладената му коса блестеше на слънцето. Имаше вид на митологично влечуго — джудже. Очите му щяха направо да изскочат от орбитите от гняв.
— Не оставям колата. Чу ли ме? По никой начин. Няма да я оставя. Ти тръгвай, Траши. Иди да видиш къде свършва това скапано задръстване. Може да има някой камион на пътя, не знам. Знам само, че не можем да се върнем назад. Бордюрът се изрони. Ще паднем в пропастта. Но ако се окаже, че причината е някой камион, хич не ми пука. Ще ги прескоча тия скапаняци един по един, ще ги избутам в пропастта. Мога да го направя, повярвай ми. Тръгвай, копеле.
Траш не му възрази. Тръгна полека по пътя, като заобикаляше спрелите коли. Беше готов да се наведе и да хукне да бяга в случай, че Хлапето започне да стреля по него. Но му се размина. Когато Боклукчията реши, че вече е в безопасност (тоест извън обсега на пистолетен изстрел), се покачи върху един камион и погледна назад. Хлапето, миниатюрен уличен пънкар от ада, наистина приличаше на кукла от това разстояние — стоеше прав, подпрян на колата и надигаше бутилката. Траш искаше да му махне за сбогом, но размисли и се отказа.
Боклукчията тръгна на път в около десет и половина сутринта. Напредваше бавно. Често му се налагаше да се катери по багажниците и покривите на коли и камиони, спрели плътно един до друг, и когато стигна до първата табела с надпис: „ТУНЕЛЪТ Е ЗАТВОРЕН“, вече беше три следобед. Беше извървял двадесетина километра. Не беше много, особено за човек, прекосил половината страна на велосипед, но като се имаха предвид препятствията, които трябваше да преодолява, счете това разстояние за значително Можеше досега да се е върнал при Хлапето, за да му съобщи, че е невъзможно да продължат с колата… ако изобщо бе имал намерение да се върне при него. Естествено, че не възнамеряваше да го стори. Не бе чел много исторически книги (след електрошоковата терапия четенето взе да го затруднява) и заради това не знаеше, че в минали времена крале и императори убивали куриерите, които им носели лоши вести.. Ала дори това, което знаеше за Хлапето, му бе достатъчно, за да не иска никога повече да го види.