Стоеше и тъпо гледаше черните букви върху оранжев фон във формата на ромб. Знакът бе съборен и затиснат от гумата на едно „Юго“, което имаше вид на най-старото на земята. „ТУНЕЛЪТ Е ЗАТВОРЕН.“ Какъв тунел? Траш се вторачи, засенчвайки очи с ръка, и му се стори, че вижда нещо в далечината. Измина още около триста метра, катерейки се по превозните средства там, където нямаше друг начин да мине, и се озова пред огромна камара катастрофирали коли и трупове. Някои от колите и камионите бяха изгорели. Голяма част от тях бяха военни. Повечето трупове бяха в униформа. Отвъд бойното поле — Траш беше уверен, че тук бе имало сражение — продължаваха безкрайните върволици от коли, които се губеха в два отвора, пробити в грамадна скала, на която висеше огромен надпис: „ТУНЕЛ «АЙЗЕНХАУЕР».“
Той тръгна напред с разтуптяно сърце. Не знаеше какво да прави. Двете дупки в скалата го плашеха и колкото повече се приближаваше до тях, толкова повече страхът му се превръщаше в истински ужас. Би проявил разбиране към чувствата, които Лари Ъндърууд бе изпитал, прекосявайки тунела „Линкълн“. В този момент те бяха две сродни души, които, макар да не се познаваха, бяха преживели един и същ сковаващ страх.
Основната разлика беше в това, че ако тясната метална пътека за пешеходци в тунела „Линкълн“ се намираше високо над платното, то тука бе на равнището на пътя, така че някои коли дори се бяха опитали да заобиколят по нея и така си бяха останали — с две гуми на шосето и две — върху пътеката. Тунелът беше дълъг четири километра. Единственият начин да се мине през него беше да се пълзи от кола на кола в непрогледен мрак. Щеше да му отнеме часове.
Траш почувства как тялото му олеква.
Стоя дълго, вперил очи в тунела. Преди месец Лари Ъндърууд бе влязъл в своя тунел, въпреки страха си. След дълъг размисъл Траш се обърна и тръгна обратно към Хлапето, прегърбен, с треперещи устни. Не само липсата на удобно място за минаване го накара да се откаже (той бе живял в Индиана и нямаше никаква представа колко е дълъг тунелът „Айзенхауер“). Лари Ъндърууд бе воден от егоизма си, от необходимостта да оцелее. Ню Йорк бе остров, логиката му подсказваше, че трябва да се махне от него. През тунела беше най-прекият път. Затова щеше да го прекоси колкото се може по-бързо, все едно, че пие особено неприятно на вкус лекарство — стиска носа си и преглъща бързо. А Трашкан бе смазан човек, винаги готов да се примири. Беше свикнал да понася ударите на съдбата и на собствената си необяснима природа… и ги приемаше със сведена глава. А и срещата му с Хлапето беше имала катастрофални последици върху психиката му — бе го лишила от мъжественост и му бе промила мозъка. Бяха се возили с такава скорост, която можеше да предизвика мозъчно увреждане. Бе заплашен със смърт, ако не изпие цяла бира на един дъх и без да я повърне след това. Бяха извършили с него содомия, навирайки в ануса му дуло на пистолет. За малко не бе полетял в бездънна пропаст. Нима след всичко преживяно можеше да събере достатъчно смелост да пропълзи през някаква дупка, пробита в основата на планината, където щеше да се сблъска с кой знае какви ужасии в тъмното? Не беше в състояние. Друг навярно би успял, но не и Траш. Освен това имаше и известна логика в решението му да се върне. Действително това беше логиката на един пребит, смазан и почти побъркан човек, но не бе лишена от основание, макар и перверзно. Той не се намираше на остров. Дори ако му се наложеше през остатъка на деня, а и през целия утрешен ден да търси обиколен път през планината, вместо през тунела, беше готов да го направи. Вярно е, че трябваше да се върне при Хлапето, но допускаше, че онзи може да е променил решението си и да е тръгнал нанякъде въпреки твърденията си, че няма да го стори. А може би беше мъртвопиян? Възможно бе дори да е мъртъв (макар Траш искрено да се съмняваше, че ще има такъв късмет). В най-лошия случай, ако Хлапето беше още там и го чакаше да се върне, той щеше да се скрие, докато се стъмнеше и тогава щеше да се прокрадне край него тихо
(като невестулка)
и да се шмугне като горско животинче в храсталака. После щеше да продължи на изток, докато намери онова, което търсеше.
Върна се при камиона, от чийто покрив бе видял за последен път Хлапето и неговата митична спортна кола, доста по-бързо, отколкото преди. Този път не се покатери, защото силуетът му щеше да се очертае ясно на фона на притъмнялото небе, а вместо това колкото се може по-тихо запълзя между колите. Хлапето може би стоеше нащрек, в очакване. С човек като него просто не знаеш какво да очакваш и не можеш да си позволиш да рискуваш. Съжали, че не е взел със себе си пушка от войниците, въпреки че никога през живота си не бе стрелял. Продължи да пълзи. Камъчетата се забиваха болезнено в деформираната му ръка. Беше осем часът и слънцето се беше скрило зад планината.