С пронизителен вик на ужас Хлапето се обърна и се завтече към колата. Докато тичаше и вторият му пистолет се измъкна от кобура и падна на пътя. С приглушено ръмжене вълкът, който бе най-близо до него, скочи точно в мига, когато Хлапето затръшна вратата на остина и се спаси на косъм. Вълкът се блъсна във вратата, заръмжа, облещвайки зловещо кървавите си очи. И другите се присъединиха към него. След малко образуваха плътен кордон около колата. Отвътре надничаше личицето на Хлапето подобно на бяла месечника.
Един от вълците тръгна към Траш, с ниско сведена глава, с очи, светещи като фарове в бурна нощ.
„Ще ти дам живота си…“
Без да бърза, без да изпитва и капчица страх, Траш се запъти към животното. Протегна към него изгорената си ръка и вълкът го лизна. След малко седна в краката му, подвивайки косматата си опашка.
Хлапето го гледаше ококорено със зяпнала уста.
Траш му се усмихна и му показа среден пръст.
Показа му два средни пръста.
После изрева:
— Майната ти! Свършено е с теб! Чуваш ли ме! ЧАТКАШ ЛИ? СВЪРШЕНО Е! ТИ МЪЛЧИ И СЛУШАЙ МЕНЕ!
Вълкът леко дръпна Траш за здравата ръка. Боклукчията го погледна. Вълкът се беше изправил на крака и го дърпаше на запад.
— Добре — промълви Траш. — Добре.
Закрачи бавно. Вълкът го следваше, сякаш бе добре обучено куче. Докато вървяха, изпод колите излязоха още пет вълка и се присъединиха към тях. Един вървеше пред Траш, друг зад него и по двама от двете му страни, сякаш ескортираха важна особа.
Спря само веднъж и погледна назад. Никога нямаше да забрави онази гледка. Глутницата вълци, които седяха в кръг и търпеливо чакаха. Бледото, валчесто лице на Хлапето чиято уста се движеше безспирно. Стори му се, че вълците се хилеха подигравателно на Хлапето, изплезили дълги езици. Сякаш го питаха колко още време му трябва, за да затрие тайнствения човек от лицето на земята. Точно колко време?
Трашкан се запита колко ли време ще останат вълците край колата, обкръжавайки я с кордон от остри зъби. Отговорът естествено беше „колкото е необходимо“. Два-три дни, може би четири. Хлапето можеше само да седи вътре и да ги наблюдава. Без храна (освен ако момичето, което бе изхвърлил по-рано, не бе пътувало с още някого) , без вода, а в следобедите температурата в малката напечена кола щеше сигурно да се вдигне до петдесет градуса. Галените кучета на тайнствения човек щяха да чакат, докато Хлапето умреше от глад или докато не издържеше повече и отвореше вратата в отчаян опит да избяга. Боклукчията се закиска в тъмнината. Хлапето не беше едър. Нямаше да има повече от една хапка за всеки от вълците, а и една хапка дори беше достатъчна, за да ги отрови.
— Прав ли съм? — изкрещя той и се разсмя, вдигайки поглед към ярките звезди. — Ти мълчи, не ми ги разправяй, чаткаш ли! Слушай МЕНЕ!
Призрачният ескорт от сиви вълци мълчаливо вървеше редом с него, без да обръща внимание на виковете му. Когато стигнаха до спортната кола на Хлапето, вълкът, който го следваше по петите, се приближи, подуши една от гумите, после с подигравателна усмивка вдигна крак и се изпика върху нея.
Траш се разсмя. Смя се, докато сълзи потекоха от очите му по напуканите му и брадясали бузи. Лудостта му, подобно на гозба в тиган, сега се нуждаеше единствено от жарките слънчеви лъчи, за да получи съвършения си пикантен вкус.
Продължиха да крачат — Траш и ескортът му. Там, където колите бяха най-нагъсто, вълците се провираха под тях, влачейки коремите си по шосето или се покатерваха безшумно по капаците и покривите им — изцапани с кръв тихи спътници с червени очи и остри, бляскави зъби. Когато по някое време след полунощ се добраха до тунела, Траш изобщо не се поколеба, а продължи да си проправя път към тъмната му, зейнала паст, която водеше на запад. Нима можеше да се страхува сега? Как би могъл да се страхува, щом имаше такива спътници-пазачи?
Преминаването на тунела им отне доста време. Той бе загубил всякаква представа за времето. Движеше се слепешком с протегнати ръце от една кола към следващата. В един момент ръката му попадна на нещо мокро, от което се разнесе воня. Дори и това не успя да го стресне. От време на време виждаше червените очи пред себе си — те го водеха. Изведнъж усети по-свеж полъх и се забърза, но изгуби равновесие и падна от капака на една кола. Удари си лошо главата в бронята на съседния автомобил. Скоро след това вдигна поглед и отново видя над себе си звездите, които вече избледняваха, прогонени от настъпващото утро. Беше излязъл от тунела.
Придружителите му ги нямаше. Траш падна на колене, за да изрази своята благодарност чрез дълга, несвързана и объркана молитва. Беше видял едно дело на тайнствения човек, и то бе показателно.