— Сервирай си сам — подкани го новият му приятел. Траш си взе табла и си сипа от храната. Зад тезгяха някакъв мъж, облечен като готвач в доста омърляни дрехи, не сваляше очи от него.
— Вие ли сте господин Хорган? — попита срамежливо Боклукчията.
Човекът се усмихна, разкривайки дупки от липсващи зъби.
— Да, обаче така до никъде няма да я докараме, ако ми викаш „господин“, момче. Викай ми Уитни. По-добре ли си? Когато пристигна, изглеждаше така, сякаш целият Божи гняв се е изсипал върху тебе.
— Да, чувствам се много по-добре.
— Сипи си от яйцата. Колкото искаш. По-малко обаче яж от пърженото месо. На твое място не бих го докоснал. Доста е жилаво. Радвам се, че си при нас, момче.
— Благодаря.
Траш се върна при масата на Лойд.
— Траш, това е Кен Димот. Плешивият е Хектор Дроган. А това хлапе тук, което се опитва да си отгледа на лицето буйната растителност, дето никне в изобилие по задника му, се нарича Ейс Хай.
И тримата му кимнаха.
— А той е новото ни попълнение. Казва се Траш — представи го Лойд.
Всички се ръкуваха с него. Траш започна да яде от яйцата. Погледна младия мъж с рехавата брадица и му каза с тих, почтителен глас:
— Бихте ли ми подали солта, господин Хай. Настъпи миг на изненада, в който всички се спогледаха, след това избухнаха в смях. Боклукчията усети как паниката се надига в гърдите му, когато осъзна, че се смеят, но после разбра, че не му се подиграват. Никой тук нямаше да го попита защо не е запалил училището вместо църквата. Никой тук нямаше да му се подиграе за това, че е изгорил чека на старата Семпъл. И той можеше да се усмихне, ако искаше. Така и направи.
— Господин Хай — хилеше се Хектор Дроган. — О, Ейс, ама че майтап! Господин Хай. Много е гот. Гоооосподин Хаааай! Майко, направо ме убива.
Ейс Хай подаде на Траш солта.
— Просто Ейс, приятелю. Ако ми викаш така, ще се отзова веднага, а на господин Хай не кънтя. Разбра ли?
— О’кей. Така да бъде.
— О, господин Хааай! — продължаваше Хек Дроган, опитвайки се да имитира смирения тон на Траш. После отново избухна в смях. — Ейс, това няма да можеш да го преживееш, кълна се, няма да можеш.
— Може и да си прав, но може и да доживея деня, когато само така ще ме наричат — отвърна той и стана, за да си вземе още яйца. Сложи за миг ръка на рамото на Траш, когато мина покрай него. Ръката му беше топла и твърда. Беше ръка на приятел, не на човек, който ще те удари и ще ти причини болка.
Трашкан продължи да се храни, изпълнен с топли чувства. Усещането за доброта му бе толкова чуждо, като да беше някаква болест. Докато се хранеше, се опита да го изолира и го анализира. Вдигна очи, огледа лицата на хората наоколо му и внезапно осъзна какво изпитва. Щастие.
Помисли си: „Сред какви симпатяги съм попаднал.“ Веднага след това дойде и следващата му мисъл: „Аз съм си у дома.“
Този ден го оставиха да се наспи, ала на следващия го откараха с автобус заедно с още много хора на язовирната стена „Боулдър“. През целия ден увиваха медни жици около шпинделите на изгорели електромотори. Беше седнал на една пейка с изглед към езерото Мийд. Никой не го надзираваше. Боклукчията реши, че няма надзиратели, защото всички обичат работата си, както я обичаше той.
На следващия ден обаче разбра, че се е лъгал.
Беше десет и петнадесет сутринта. Траш седеше на своята пейка и се занимаваше с медните жици. Докато пръстите му работеха, съзнанието му бе заето с друго. Съчиняваше химн в чест на тайнствения човек. Реши, че ще е добре да вземе някоя голяма книга (книга!) и да започне да записва в нея мислите си за него. Може би хората щяха да пожелаят да прочетат именно такава книга някой ден. Особено тези, които споделяха чувствата му към загадъчния му благодетел.
Кен Димот се приближи до него. Загорялото му лице беше бледо, изглеждаше уплашен.
— Ела. Работата приключи. Връщаме се във Вегас. Всички. Автобусите ни чакат отвън.
— А? Защо? — примигна въпросително Траш.
— Не знам. Негова заповед. Лойд ми я предаде. Размърдай се, Траши. Най-добре е да не се задават въпроси, когато става въпрос за нещо такова.
Боклукчията не попита нищо повече. Отвън на Хувър Драйв стояха три училищни автобуса със запалени мотори, Мъже и жени се качваха в тях, като почти не разговаряха помежду си. Пътуването им обратно до Вегас беше пълна противоположност на обичайното весело настроение на двадесетината жени и тридесетте мъже, когато отиваха или се връщаха от работа. Всички се бяха затворили в себе си.