Когато наближиха града, Траш чу един от мъжете, който седеше на отсрещната страна, да казва тихо на човека до себе си:
— Хек е. Хек Дроган. По дяволите, как успява онзи таласъм да разбере какво става?
— Млъкни — скастри го другият и хвърли подозрителен поглед към Траш.
Боклукчията отмести поглед и се втренчи през прозореца към пустинята. Беше ужасно разтревожен.
— О, Исусе — въздъхна една жена, когато заслизаха от автобуса. Това беше единственият коментар по повод на случилото се.
Траш се огледа, недоумявайки какво става. Всички бяха тук, всички жители на Сибола. Всички бяха призовани да дойдат, с изключение на неколцина разузнавачи, чието точно местонахождение не беше известно. В полукръг около фонтана стояха повече от четиристотин души. Някои от по-задните редици си бяха донесли столове от хотела, за да се качат на тях и да виждат по-добре. Отначало Траш си помисли, че гледат фонтана, ала когато се приближи и протегна врат, видя, че нещо лежи на поляната.
Някой го хвана за рамото. Беше Лойд. Изглеждаше блед и напрегнат.
— Точно теб търсех. Той иска да те види по-късно. Но първо трябва да свършим с това. Господи, как ги мразя тези работи! Ела. Имам нужда от помощ и ти си от избраните.
Главата на Траш се замая. Той искал да го види! Той! Ала преди това трябва да свършат тая работа… каквато и да беше тя.
— Какво, Лойд? Какво трябва да се направи?
Лойд не му отговори. Като го държеше здраво за ръката, той го отведе до фонтана. Тълпата отстъпи, за да им направи място. Тясната пътека през хората беше като изолиран остров на студена ненавист и страх. Пред тълпата стоеше Уитни Хорган. Пушеше цигара. С единия си крак, обут в кожена мокасина беше стъпил върху предмета, който Траш не бе могъл да различи отдалеч. Беше дървен кръст. Вертикалната греда беше дълга около три метра и петдесет. Приличаше на малко „т“.
— Всички ли са тук? — попита Лойд.
— Да — отвърна Уитни. — Така смятам. Уинки ги провери по списъка. Девет са извън щата. Флаг каза да ги оставим. Как се чувстваш, Лойд?
— Добре съм. Е… не съвсем, но ще се оправя.
— Какво знае нашият човек? — попита Уитни и кимна към Траш.
— Нищо не знам — каза Боклукчията по-объркан от всякога. Надеждата, страхопочитанието и страхът се бореха в душата му. — Какво става? Някой спомена, че било свързано с Хек…
— Да, Хек — отвърна Лойд. — Той се е дупчил. Шибан наркоман, мамка му, как го мразя тоя проклет наркоман. Върви, Уитни. Кажи им да го изведат.
Уитни се отдалечи, като прескочи правоъгълна дупка в земята. Тя бе укрепена с цимент. По размер изглеждаше точно подходяща, за да се пъхне в нея долният край на кръста. Когато Уитни Хорган се затича нагоре по стъпалата между златните пирамиди, Траш усети как устата му пресъхва. Обърна се първо към смълчаната тълпа, извила се като полумесец под синьото небе, после към Лойд, който стоеше блед и безмълвен, втренчил поглед в кръста, човъркайки една пъпка на брадата си.
— Вие… ние… ще го заковем на кръста? — успя най-сетне да попита той. — За това ли става въпрос?
Лойд изведнъж бръкна в джоба на избелялата си риза.
— Знаеш ли, имам нещо за теб. Той ми нареди да ти го предам. Не мога да те накарам да го приемеш, но добре поне, че се сетих да ти го предложа. Искаш ли го?
Извади златен синджир, на който висеше черен кехлибар. В средата имаше червено петънце, досущ като на камъка на Лойд. Той го размаха пред очите му като хипнотизатор.
Боклукчията прочете истината в очите му. Осъзна, че не ще може никога да плаче и да хленчи, не и пред него, пред никого, но най-вече не пред него и да твърди, че не е разбрал какво му се предлага. „Вземеш ли това, ставаш част от всичко — му казваха очите на Лойд. — И знаеш ли какво означава «всичко»? Ами Хек Дроган, разбира се. Хек и дупката в земята, достатъчно голяма, за да поставят в нея кръста, на който ще бъде разпънат.“
Траш бавно протегна ръка към камъка. Поколеба се тъкмо преди пръстите му да докоснат златния синджир.
„Това е последната ми възможност. Последната възможност да си остана Доналд Мъруин Елбърт.“
Ала друг един глас, по-властен му прошепна (нежно, като студена ръка, положена на трескаво чело), че времето когато е можел да избира, отдавна е отминало. Ако сега решеше да си остане Доналд Мъруин Елбърт, щеше да умре. По собствено желание бе тръгнал да търси тайнствения човек (ако изобщо може да се твърди, че хората като Трашкан имат воля). Бе приел извършените от загадъчния човек услуги. Той му бе спасил живота, когато Хлапето щеше да го убие (че Той му бе пратил нарочно Хлапето, за да може да му послужи именно за тази цел — това изобщо не му бе дошло наум). Това означаваше, че дължи живота си на тайнствения повелител, когото някои тук наричаха Скитника… и трябва да си върне дълга, да му се отплати. С живота си! Не бе ли му го предлагал толкова много пъти?