— Аз си мисля, че има и друга причина — каза тъжно Луси. Той я погледна въпросително.
— Как беше онова изречение от Йов? „И непрестанно се въртя насам-натам до зори?“
Съдията кимна.
— Доста подходящо описание за един влюбен мъж, нали?
Съдията я погледна изненадан. Значи бе знаела през цялото време това, което не бе пожелал да спомене. Луси вдигна рамене и на устните й се появи горчива усмивка.
— Жените знаят тези неща. Жените почти винаги усещат.
Преди съдията да успее да каже каквото и да било, тя вече се бе отдалечила от него към шосето, където седеше Лари и мислеше за Надин Крос.
— Лари?
— Тук съм. Защо не спиш?
— Стана ми студено — отвърна тя. Той седеше по турски на един камък, сякаш медитираше. — Има ли място и за мен?
— Разбира се. — Младият мъж се поотмести. Камъкът още излъчваше топлината, събрана през деня. Луси седна до Лари, а той я прегърна през раменете. По нейни изчисления се намираха на стотина километра източно от Боулдър. Ако можеха да тръгнат в девет на следващия ден, щяха да стигнат Свободната зона на Боулдър до обяд.
Терминът „Свободна зона“ бе измислен от един радио-коментатор. Името му бе Ралф Брентнер. Той обясняваше някак срамежливо, че е съчинил това название най-вече за удобство при радиовръзката, но на Луси и без това й допадаше. Звучеше й съвсем подходящо. Сякаш отбелязваше новото начало за всички тях. Дори и Надин Крос го бе възприела с почти религиозен екстаз, сякаш названието имаше свойствата на талисман.
Три дни след като Лари, Надин, Джо и Луси пристигнаха Стовингтьн и откриха, че в епидемиологичния център няма никого, Надин бе предложила да намерят радиопредавател и да проверяват редовно всичките четиридесет канала. Лари готовност прие предложението й, както впрочем приемаше всичко казано от нея. Луси изобщо не можеше да разбере Надин. Лари си падаше по нея, това беше очевидно, ала тя определено го избягваше извън неизбежния ежедневен контакт.
Във всеки случай идеята за радиопредавателя бе наистина добра, макар че мозъкът, който, я бе родил, бе леден айсберг по отношение на всички, с изключение на Джо. Това бил най-лесният начин за установяване на връзка с други групи, бе им казала Надин, и за определяне на място за среща.
Този въпрос бе предизвикал малко объркана дискусия в групата им, която тогава наброяваше едва шест души след присъединяването на Марк Зелман, заварчик от щата Ню Йорк, и Лори Констабъл, двадесет и шест годишна медицинска сестра. А обърканата дискусия бе довела до още един мъчителен спор по повод сънищата им.
Лори бе поставила началото му с думите, че прекрасно знаят точно къде отиват. А на всичкото отгоре следваха напътствията на изобретателния Харолд Лодър и неговата група как да стигнат до Небраска. Точно това правеха, и то поради една-единствена причина. Не можеха да пренебрегнат мощното въздействие, което сънищата оказваха върху всички тях.
След размяната на няколко реплики в този дух Надин изпадна в истерия. Тя не сънувала, не, не сънувала абсолютно никакви проклети сънища. Ако другите искали да се самохипнотизират, нямала нищо против. Стига да имало някаква разумна причина, за да продължат към Небраска, каквато например била съобщението, оставено пред сградата в Стовинггьн, това нея напълно я устройвало. Но искала на всички да им е абсолютно ясно, че нямало да се ръководи от някакви паранормални глупости. Щяла да се позове на радиовръзката, а не на някакви си видения, ако това изобщо ги интересувало.
Марк се усмихна приятелски на изнервената и напрегната до крайност Надин, разкривайки дупки от липсващи зъби.
— Щом не сънуваш, как така ме събуди една нощ, когато говореше насън?
Тя пребледня като платно и почти изкрещя:
— Да не искаш да кажеш, че лъжа? Защото, ако твърдиш, че съм лъжкиня, то единият от двама ни трябва веднага да си тръгне! — Джо се притисна до нея, скимтейки.
Лари сложи край на спора, като заглади противоречията и подкрепи предложението да си набавят радио. През последната седмица започнаха да улавят радиосигнали не от Небраска, където вече нямаше жив човек, което бяха научили от сънищата си (а дори и те бяха почнали да избледняват), а от Боулдър, Колорадо, на около хиляда и двеста километра западно от Небраска. Сигналите им изпращаше мощният предавател на Ралф.