Луси добре помнеше възторга, който се изписа по лицата им, когато чуха провлачения, носов глас на Ралф Брентнер с оклахомския му акцент, разнасящ се сред пращенето на радиото:
— Говори Ралф Брентнер от Свободната зона на Боулдър. Ако ме чувате, отговорете ми на канал 14. Повтарям, на канал 14.
Улавяха сигналите, изпращани от Ралф, ала техният предавател не бе достатъчно мощен, за да могат да му отговорят. Но когато наближиха Боулдър, разбраха, че старицата, която се казвала Абигейл Фримантъл (Луси я наричаше майка Абигейл), и нейната група пристигнали първи и от тогава насетне непрестанно прииждали хора по двама, по трима, дори в групи по тридесет. Когато Брентнер се свърза с тях за пръв път, той им съобщи, че в Боулдър има двеста души, а тази вечер, докато си приказваха, тъй като сигналите от тяхното радио вече свободно достигаха до Боулдър, Ралф им съобщи, че броят им нараснал на триста и петдесет.
— За какво мислиш? — обади се Луси.
— Мислех си за твоя часовник и за края на капитализма — отвърна Лари, сочейки нейния „Пулсар“. — Навремето бе така — опъваш яко, превиваш гръб и умираш. Тоя, дето не бачка нищо, си купува кадилак и часовник „Пулсар“. А ето ти сега истинска демокрация. Всяка дама в Съединените Щати може да си вземе часовник „Пулсар“ и палто от визон.
— Може би. Но позволи ми да ти кажа нещо. Не съм много наясно с капитализма, но знам едно за тия часовници от по хиляда долара. Нищо не струват.
— Така ли? — погледна я с изненада младият мъж. Усмихваше се едва-едва, но усмивката му бе неподправена и тя я зарадва, защото бе само за нея. — И защо?
— Защото никой не знае точно колко е часът — наперено отговори Луси. — Преди четири-пет дни попитах последователно господин Джаксън, Марк и тебе колко е часът тримата ми дадохте различен отговор, и тримата ми казахте че часовниците ви са спирали. Сещам се за онова място откъдето дават точно време. Веднъж, в чакалнята на лекарски кабинет, прочетох статия в едно списание. Направо страхотна работа. Цепят секундата на възможно най-малките частици. Имат часовници с махало, със слънчеви батерии и какво ли още не. Понякога се сещам за това място и направо чувствам, че откачам. Всички часовници там трябва да са спрели, а аз имам „Пулсар“ за хиляда долара, който отмъкнах от един бижутериен магазин, а той не може да отмерва времето както трябва и всичко това заради грипа. Заради скапания грип.
След нейния монолог двамата известно време мълчаха. Изведнъж Лари посочи с пръст към небето.
— Виж, виж!
— Какво? Къде?
— Ей там.
Тя се взираше, но безуспешно, докато той обърна главата й така, че погледът й попадна точно над тях. Тогава я видя и дъхът й спря. Една ярка светлинка като звезда, която обаче не трепкаше. Движеше се бързо от изток на запад.
— Господи — извика тя, — това е самолет, нали, Лари?
— Не. Спътник е. Сигурно ще кръжи около Земята през следващите седемстотин години.
Проследиха светлинката с поглед, докато се изгуби зад високия, тъмен масив на планината.
— Лари? — подхвана тихо Луси. — Защо Надин не иска да си признае, че и тя сънува?
Мъжът до нея едва забележимо трепна, което я накара за миг да съжали, че е повдигнала въпроса. Но след като и без това го бе направила, бе твърдо решена да си изясни нещата докрай… освен ако той откажеше да разговаря с нея за Надин.
— Твърди, че не сънува.
— Обаче не е така. Марк беше прав. И наистина говори насън. Една нощ викаше толкова силно, че събуди и мен.
Лари я гледаше изпитателно.
— И какво каза?
Луси се замисли. Опитваше се да си припомни думите на Надин.
— Мяташе се в чувала и повтаряше ли, повтаряше:
— „Толкова е студено, недей, няма да мога да го понеса, ако го направиш, толкова е студено, студено.“ После започна да си скубе косата. Скубеше си косата насън. И стенеше. Направо кръвта ми се вледени.
— Всеки може да сънува кошмари, Луси. Но не е задължително да са свързани с… нали знаеш, с него.
— По-добре е да не говорим за него след залез слънце, нали?
— Права си.
— Държи се така, сякаш губи разсъдъка си, Лари. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Да. — Разбираше прекрасно. Въпреки твърдението на Надин, че не сънува, под очите й имаше тъмни сенки още по времето, когато стигнаха Хемингфорд Хоум. Великолепната й черна коса бе побеляла още повече. И ако случайно я докоснеше някой, тя направо подскачаше. Свиваше се от страх.
— Обичаш я, нали? — прошепна Луси.
— О, Луси! — промълви той укоризнено.
— Не, просто искам да ти кажа, че… Трябва да го кажа, Лари. Виждам как я гледаш… виждам и тя как те гледа, когато знае, че си зает с нещо и няма да я забележиш. Тя също те обича, Лари. Но се страхува.