Тя, неопетнената, го чакаше. На шестнадесет за малко щеше да се отдаде на мъж и още веднъж, по-късно, в колежа. И двете момчета си бяха тръгнали ядосани и объркани, както се чувстваше Лари сега, долавяйки противоречивите чувства, които я разкъсваха, усещайки, че тя следва свой тайнствен, предопределен път.
Пътищата им се разделяха в Боулдър.
Наближаваше дванадесетият час. Той я зовеше, викаше я при себе си.
След като завърши колеж, Надин се отдаде изцяло на работата си. Нае една къща с още две момичета. Какви две момичета? Е, те си идваха и отиваха, постоянно се сменяха. Само Надин оставаше. Държеше се мило с мъжете, които съквартирантките й водеха в къщата, но тя самата никога не заведе мъж там. Допускаше, че я одумват зад гърба й, сигурно я наричаха стара мома, може би дори приказваха, че е лесбийка, която умело се прикрива. Това не бе вярно. Тя просто бе…
Девствена.
Очакваща.
Понякога й се струваше, че усеща някаква промяна в себе си. След работа, когато прибираше играчките в притихналата класна стая, изведнъж замръзваше на място със зорък и блеснал поглед. Тогава й минаваше мисълта: „Нещо ще се промени… ще се надигне страшна буря.“ В такива моменти дори поглеждаше назад, сякаш бе преследвано животно и искаше да се увери, че преследвачът не е по петите й. После странното усещане отминаваше и тя се разсмиваше нервно.
Косата й бе започнала да побелява, когато бе на шестнадесет, в онази година, когато момчето не бе успяло да я хване. Само няколко косъма, които веднага се набиваха на очи, защото не бяха сиви… не, не, бяха искрящо бели.
Години по-късно отиде на купон на приземния етаж на една къща, наета от студентско братство. Светлината бе приглушена и след известно време присъстващите започнаха да се оттеглят по двойки. Много от момичетата, включително Надин, бяха оставили писмено предупреждение, че тази нощ няма да спят в общежитието. Бе дошла с твърдото намерение да „го направи“… ала нещо, натрупано в нея през отминалите месеци и години, я бе възпряло. В седем часа в хладното утро на следващия ден се бе втренчила в голямото огледало в банята на общежитието. Стори й се, че е побеляла още повече, и то само за една нощ, което естествено бе немислимо.
И така годините си течаха, отмервайки сухите, безплодни сезони. Бяха я вълнували чувства, да, чувства. Понякога посреднощ тя се пробуждаше с усещането едновременно за студ и горещина, с тяло обляно в пот, чувствайки се жива като никога досега, обзета от мисли за див, странен секс, подсилвани от някакъв вулгарен екстаз. Сякаш се пържеше в нагорещена мазнина. Изпразваше се и хапеше едновременно. На следващата сутрин, когато застанеше пред огледалото, установяваше, че е побеляла още повече през нощта.
През всичките тези години тя си остана Надин Крос мила, внимателна с децата, добра в работата си, неомъжена. Едно време жена като нея би предизвикала коментари и нестихващо любопитство сред колегите си, ала времената бяха други. Пък й тя бе така забележително красива, че някак изглеждаше съвсем в реда на нещата да е такава, каквато бе.
Сега времената отново щяха да се променят.
Промяната вече настъпваше. В своите сънища бе започнала да опознава своя годеник, бе започнала да го разбира по малко, въпреки че никога не бе виждала лицето му. Именно него бе чакала. Искаше да отиде при него и… не искаше. Беше му предопределена, но той я ужасяваше.
После попадна на Джо и Лари. Тогава нещата се усложниха много. Започна да се чувства като награда в някакво състезание по дърпане на въже. Знаеше, че нейната невинност, че нейната девственост бяха важни за загадъчния човек. Че ако се отдадеше на Лари (или на някой друг мъж) черната магия щеше да се развали. А Лари определено я привличаше. В началото бе твърдо решила да му се отдаде. Нека веднъж завинаги се сложи край, край на всичко. Чувстваше се уморена, Лари беше прав. Твърде дълго беше чакала онзи, другия, през много дълги и безплодни години.
Но Лари някак не бе подходящ… или поне така й се бе сторило в първите дни на тяхното познанство. Бе отблъснала опитите му да се сближат с презрението, с което кобилата прогонва досадна муха с опашката си. Помнеше добре какво си бе мислила за него тогава: „Ако е толкова повърхностен, кой би могъл да ме укори, че го отблъсквам?“
Въпреки това бе тръгнала с него. Не можеше да отрече този факт. Най-вече защото нямаше търпение да срещне и други хора, не само заради Джо, а и понеже за малко не бе зарязала момчето и не бе тръгнала сама на запад, за да намери „годеника“ си. Само вроденото й чувство за отговорност и годините, прекарани в грижи за малките деца я бяха възпрели… както и съзнанието, че ако изостави Джо, той ще умре.