В един свят, където почти всички са мъртви, няма по-страшен грях от това да станеш причина за нечия смърт.
Затова бе тръгнала с Лари, който в крайна сметка бе за предпочитане пред това да бъде сама.
Ала се бе оказал много различен. Напомняше й на оптическа измама (може би дори виждаше сам себе си като оптическа илюзия) — водата ти се струва плитка, но когато потопиш ръка в нея, тя потъва чак до рамото. Ето примерно три факта: как се бе сближил с Джо; как Джо го бе приел; как взаимоотношенията, установили се между тях, бяха събудили нейната ревност. В магазина за мотоциклети в Уелс Лари бе „заложил“ пръстите и на двете си ръце на момчето и бе спечелил.
Ако цялото им внимание не бе погълнато от повдигането на капака на резервоара, щяха да забележат изумлението, изписано на лицето й. Тя стоеше и ги наблюдаваше, не беше в състояние да се помръдне дори, не отместваше поглед от блестящия, метален лост в очакване той всеки момент да се изплъзне и да падне с трясък на земята. Едва когато всичко приключи, тя осъзна, че е очаквала да чуе ужасните писъци на Лари.
Обаче капакът бе отворен успешно. Оказа се, че е сбъркала в преценката си и грешката й бе сериозна, защото се отнасяше до същността на нещата. В този случай Лари бе показал по-добро познаване на психиката на Джо, въпреки че нямаше специално образование, че никога не бе работил в тази област и че бе с Джо едва от няколко дни. Сега, като се връщаше назад, Надин оценяваше значимостта на епизода с китарата. Как бързо и категорично той бе дал насока на взаимоотношенията между Лари и Джо. И какви бяха по същество тези взаимоотношения?
Как какви? На взаимно доверие, разбира се. Какво иначе би могло да предизвика този неочакван пристъп на ревност в нея? Доверието на Джо в Лари бе нещо нормално, приемливо, тук нямаше какво да я притесни. Разтревожи я обаче друго, че и Лари се доверяваше на Джо, че разчиташе на него, че се нуждаеше от него, така както тя никога нямаше да се нуждае от момчето… а и то бе разбрало това. Нима бе сбъркала в преценката си за характера на Лари? Сега мислеше, че отговорът на този въпрос определено бе положителен. Нервността, егоизмът му бяха просто външно прикритие, при това доста износено от дългата употреба. Самият факт, че ги бе ръководил по време на дългото им пътуване, доказваше на каква решимост и твърдост бе способен.
Изводът изглеждаше ясен. Въпреки решението й да разреши на Лари да прави любов с нея, в дъното на душата си тя продължаваше да се чувства обвързана с онзи, другия… и ако се отдадеше на Лари, щеше да погуби тази част от себе си завинаги. Не мислеше, че е в състояние да го стори.
Впоследствие се оказа, че не само тя сънува загадъчния човек.
В началото това я бе разстроило, после започна да я плаши. Не беше чак толкова страшно, когато само Джо и Лари сравняваха сънищата си, но когато се появи Луси Суон и заяви, че и тя сънува същото, страхът й прерасна в трескав ужас. Повече не можеше да се самозаблуждава, че сънищата на другите само приличат на нейните. Ами ако всички сънуваха едно и също? Ами ако тайнственият човек бе дошъл най-сетне, но не само за нея, а за всички останали живи по цялата планета!
Тази мисъл, повече от всичко останало, събуди в нея противоречиви чувства на неудържимо привличане и кошмарен ужас. Почти с отчаяна надежда очакваше да стигнат епидемиологичния център в Стовинггьн. Поради функциите му той й се струваше един символ на здравия човешки разум и на нормалната психика — убежище от настъпващия прилив на черна магия, който заплашваше да я погълне. Ала в Стовингтьн не бе останал нито един жив човек. Градът се оказа пълна противоположност на представата й за него като за сигурно убежище. Символът на здравия човешки разум бе просто една голяма гробница.
Докато се придвижваха на запад, надеждата й, че нещата ще се уредят без сблъсък, без противопоставяне от нейна страна, постепенно угасна. Лари все повече се издигаше в очите й, което слагаше край на надеждите й. Сега той спеше с Луси Суон, ала какво значение имаше това? Надин бе предопределена другиму. Останалите сънуваха противоположни по своя смисъл сънища — за лошия човек и за старицата. Изглежда, старицата, също като тайнствения човек, олицетворяваше някаква природна стихия. Тя бе като ядро, около което се събираха другите.
Надин не я сънува нито веднъж.
Сънуваше единствено загадъчния човек. И докато сънищата на останалите се бяха стопили и изчезнали по същия тайнствен начин, по който се бяха появили, то нейните ставаха все по-ярки, все по-въздействащи.
Тя знаеше много неща, неизвестни на другите. Името на тайнствения мъж бе Рандал Флаг. Хората от Запада, които му се опълчваха или не приемаха методите му, бяха разпъвани на кръст или изтезавани, докато загубят разсъдъка си, след което ги пускаха да загинат сред нажежените пясъци на Долината на смъртта. В Сан Франциско и Лос Анджелис имаше малки групи от хора предимно с технически професии. Ала те нямаше да се задържат дълго там. Скоро щяха да се преместят в Лае Вегас, който бе главният център. Рандал Флаг не бързаше. Лятото беше към края си. Скоро проходите на Скалистите планини щяха да бъдат затрупани от снеговете и макар да имаше снегорини, нямаше достатъчно живи хора, за да изчистят снега. През дългата зима хората на тайнствения човек щяха да се обединят и да укрепят позициите си. А през април… или май… следващата година…