Надин лежеше в мрака, отправила взор към небето.
Боулдър бе последната й надежда. Старицата бе последната й надежда. Градът се превръщаше в смисъл на здравия разум, на реда. В Боулдър бяха добрите, де да беше така лесно и за нея, хваната в примката на своите противоречиви желания, да се присъедини към тях.
Над всичко това доминираше твърдото й убеждение, че убийството в този покосен от смърт свят е най-страшният грях, а сърцето й подсказваше, че основното занимание на Рандал Флаг са убийствата. В това не можеше да има ни най-малко съмнение.
Но, о, Господи, как жадуваше тя за ледената му целувка! Желаеше я повече от целувките на момчето от гимназията, на другото от колежа, дори повече от целувките и ласките на Лари Ъндърууд.
„Утре пристигаме в Боулдър — помисли си. — Може би утре ще разбера дали е свършило пътуването за мен, или…“
Падаща звезда остави огнена диря в небето и Надин си пожела нещо, сякаш бе дете.
50.
Зората обагряше небето на изток в нежнорозово. Стю Редман и Глен Бейтман се изкачваха към връх Флагстаф в западната част на Боулдър, където най-ниските склонове на Скалистите планини стърчат над равнината като скелети на праисторически чудовища. На бледата утринна светлина на Стю му се струваше, че ниските борове, израсли в пролуките между отвесните скали, наподобяват изпъкналите вени на гигантска ръка, подаваща се изпод земята. Някъде на изток от тях Надин Крос най-сетне се унесе в лек и неспокоен сън.
— Днес следобед ще имам ужасно главоболие — обяви Глен. — Мисля, че не ми се е случвало да пия цяла нощ откакто бях студент.
— Струва си заради изгрева — отвърна Стю.
— Да, гледката е прекрасна. Изкачвал ли си някога Скалистите планини?
— Не. Затова се радвам, че дойдохме. — Той надигна бутилката с вино и отпи. — И на мене ми бучи главата. — Обгърна с поглед красивата гледка, после се обърна към Глен със закачлива усмивка: — Сега какво ще се случи?
— Какво ще се случи ли? — вдигна вежди Глен.
— Ами да. Затова те доведох тук горе. Казах на Франи: „Ще го напия и ще ми каже всичко, което мисли.“ А тя ми отвърна: „Чудесно, давай.“
Глен се ухили.
— Невъзможно е да предсказваш съдбата на дъното на празна бутилка от вино.
— Така е, но тя ми обясни, че преди си бил социолог. Изучавал си отношението в групите. Така че можеш да направиш няколко научнообосновани догадки.
— Пусни няколко сребърни монети в шепата ми, о, любознателни човече.
— За какво са ти притрябвали, плешивко. Утре сутрин ще те заведа в Първа национална в Боулдър и ще ти връча един милион долара. Какво ще кажеш?
— Сериозно, Стю, кажи, какво те интересува?
— Същото, което и Андрос би искал да разбере, предполагам. Какво ще се случи оттук насетне? Не знам как да се изразя по-точно.
— Ще се изгради общество — подхвана бавно Глен. — Но какво? Трудно е да се каже отсега. Доколкото разбирам, в момента тук има повече от четиристотин души. Мисля, че ако продължат да прииждат всеки ден по толкова, дори и повече, до първи септември ще станем хиляда и петстотин, към първи октомври — четири хиляди и петстотин и вероятно осем хиляди, когато завали големият сняг през ноември и затвори пътищата. Запиши си го като предсказание номер едно.
За негово изумление Стю наистина извади тетрадка от задния джоб на панталона си и си записа думите му.
— Трудно ми е да го повярвам. Та ние прекосихме половината страна и не срещнахме дори и стотина души по пътя си.
— Да, но постоянно пристигат хора, нали?
— Е, да, вярно е, че идват. Ралф каза, че поддържал контакт с около пет-шест групи в момента, което значи, че до края на седмицата ще станем към петстотин души.
— А майка Абигейл стояла до него в „студиото“ му, но отказвала да говори по радиото, защото я било страх, че ще я хване ток — каза през смях Глен.
— Франи много хареса старицата. Отчасти защото тя знае чудесно как се израждат бебета и отчасти защото… а, бе просто си я обича. Нали разбираш?