— Много неща — отвърна сериозно, с известна изненада Ралф. — Ти си причината, поради която всички сме тук. Ще направим каквото поискаш от нас.
— Искам да продължа да живея като свободна американка, каквато съм била от раждането си. Просто искам да се чуе думата ми, когато дойде времето да я кажа. Каквото е правото на всеки американец.
— Дотук не виждам проблеми.
— И другите ли мислят като теб?
— На бас се хващам, че са съгласни с мен.
— Тогава съм спокойна — залюля се тя на стола си. — Време е всички да се захващат за работа. Хората само се мотаят. Просто чакат някой да им каже къде да клекнат и къде да легнат.
— Значи да започвам?
— Какво?
— Ами Ник и Стю ме попитаха дали ще мога да намеря печатарска машина, щом успеят да пуснат електричеството. Казах им, че не ми трябва ток. Ще изтичам до гимназията и ще измъкна най-голямата машина за циклостил, която намеря. Искат да разпечатам листовки. — Той поклати глава. — Цели седемстотин. Питам се за какво са им толкова много, та ние сме едва четиристотин души.
— Плюс още деветнадесет, които чакат пред портата ми и сигурно ще получат слънчев удар, докато ние двамата с теб си бъбрим. Върви и ги доведи.
— Слушам. — Той тръгна към вратата.
— Ей, Ралф? — Индианецът се обърна.
— Отпечати хиляда — нареди му тя.
Те влязоха един по един през портата, която Ралф бе отворил, и майка Абигейл извърши онзи грях, който смяташе за най-страшния. Десетте божии заповеди можеха да се сведат до една възбрана: „НЕ КРАДИ.“ Убийството бе кражба на живот, прелюбодеянието — кражба на съпруга, алчността — подмолната, скрита от хорските очи в мрачните дълбини на човешката душа жажда за кражба. Богохулството бе кражба на Божието име, извадено от пантеона и захвърлено на улицата като мръсна проститутка. Майка Абигейл не бе крадла. Само в някои случаи си бе позволявала да задигне по нещо дребно.
Най-големият грях обаче бе гордостта.
Гордостта бе женският образ на Сатаната. Тя бе коварното яйце на греха, винаги оплодено. Гордостта бе попречила на Мойсей да отиде в Ханаан. „Кой изстиска от камъка вода, когато бяхме жадни?“ попитали израилтяните и Мойсей им отвърнал: „Аз го сторих.“
Майка Абигейл бе горда жена. Гордееше се, че сама мие пода в къщата си (а кому дължеше ръцете, с които миеше, коленете, на които лазеше, водата, с която чистеше?). Гордееше се и с децата си. Никое от тях не беше се занимавало с алкохол или наркотици, никое не бе попадало в затвора. Ала майките на децата бяха дъщери на Бога. Гордееше се с живота, който бе водила, ала не тя бе определила какъв ще бъде той. Въпреки почтената си възраст още бе уязвима, още се поддаваше на измамния блясък на гордостта.
Когато ги видя да идват към нея, си помисли: „Дошли са мен да видят.“ След тази мисъл потече порой от други, коя от коя по-богохулствена: как влизат при нея като за причастие в църква; как вървят почтително един след друг; как младият им водач е свел поглед към земята. До него вървеше жена със светла коса, а зад тях момче и жена с почти черни очи и гъста, черна коса с бели кичури. Останалите ги следваха в редица.
Младият мъж се качи по стълбите към верандата, а жената, вероятно негова приятелка, остана долу. Косата му бе наистина дълга, както й бе казал Ралф, но иначе изглеждаше чист. Имаше гъста златисточервена брада. Лицето му излъчваше сила и носеше отпечатъка на загриженост и състрадание към другите в бръчките по челото и около устата..
— Значи действително съществуваш — изрече тихо мъжът.
— И аз така си мисля. Казвам се Абигейл Фримантъл, но повечето хора тук ме наричат майка Абигейл. Добре дошли.
— Благодаря ти — промълви едва чуто мъжът и тя видя, че се опитва да спре сълзите, които напираха в очите му. — И аз се радвам… че успяхме да стигнем дотук. Името ми е Лари Ъндърууд.
Майка Абигейл протегна ръка. Лари я взе внимателно със страхопочитание и старицата отново почувства лепкавите пипала на гордостта, проклетницата. Мъжът я докосна така, сякаш смяташе, че в нея гори огън, който може да го опари, и смутено промълви: — Сънувах те.
Старицата му се усмихна и кимна. Лари, попрегърбен, тръгна да слиза по стълбите, но се препъна и за малко не се строполи. „Ще се отпусне — помисли си Аби. — Сега, когато вече са достигнали целта, ще осъзнае, че не трябва да носи на своите плещи всичките трудности на света.“ Човек, който се съмнява в собствените си сили, не бива да се нагърбва с твърде големи отговорности, преди да е обръгнал, а Лари Ъндърууд й се струваше още доста зелен и имаше опасност да се огъне. Но въпреки това го хареса.
Приятелката му бе хубавка, с очи като виолетки. Тя се качи по стълбите. Погледна смело, но без сянка от високомерие, майка Абигейл в очите.