— Казвам се Луси Суон. Приятно ми е да се запознаем. — И въпреки че беше с панталон, направи реверанс.
— Радвам се, че си при нас, Луси.
— Имаш ли нещо против, ако те попитам… ъъъ… — Тя сведе очи и се изчерви.
— На сто и осем съм — каза майка Абигейл благо. — Някои дни имам чувството, че съм на двеста и шестнадесет.
— Аз те сънувах — каза Луси и се оттегли пообъркана. Жената с тъмните очи и момчето се качиха след нея.
Жената я погледна сериозно, без капка смущение. На лицето на момчето бе изписано истинско изумление. То бе добро. Но имаше нещо в тази жена, което накара старицата да почувства студ като в гробница. „Той е тук — помисли си тя. — Приел е формата на жена… защото той може да се явява в различни форми — вълк… гарван… змия.“
Отдавна бе престанала да се страхува за живота си, но за един миг й се стори, че тази странна жена с побелялата коса ще протегне ръка и ще й счупи врата. През този кратък миг на майка Абигейл дори й се стори, че лицето на жената го няма и вместо това се взира в една черна дупка, зейнала във времето и пространството, от която я гледаха втренчено две очи — тъжни, измъчени, без капка надежда.
Не, това не можеше да е зловещият човек, това бе просто една жена. Онзи никога не би се осмелил да дойде тук, дори и под прикритието на друг човек. Това бе просто една жена, при това много красива, с изразителни и чувствени черти на лицето, която бе прегърнала с една ръка момчето. Реши, че нещо й се е привидяло за момент.
Изправяйки се лице в лице със старицата, Надин Крос се почувства объркана. Не изпита нищо необичайно, когато влязоха. Чувстваше се добре до момента, когато Лари се качи на верандата да разговаря със старицата. Тогава усети, че ще припадне от ужас и отвращение. Защото старата негърка… Какво?
Тя виждаше.
Точно така. Надин се изплаши, че старицата ще види какво се крие в душата й, ще види семето на злото, което бе посадено и вече покълваше в нея. Изплаши се, че старата ще стане от стола си, ще я изобличи, ще поиска от нея да остави Джо, ще я прогони оттук и ще й каже да отиде при онзи, комуто е предопределена.
Двете, обхванати от своите смътни страхове, се гледаха изпитателно. Мигът на преценка бе кратък, но им се стори безкраен.
„Той — дяволският човек — я е обладал“ — помисли си Аби.
„Цялата им власт е съсредоточена тук, в тази жена — помисли си на свой ред Надин. — Тя е всичко, което имат, макар че може би не го съзнават.“
Джо бе станал неспокоен. Дърпаше я за ръката.
— Здравей — глухо произнесе Надин. — Аз съм Надин Крос.
Старицата отвърна:
— Знам коя си.
Думите увиснаха във въздуха и хората замлъкнаха, сетне се заоглеждаха, за да разберат какво не е наред.
— Така ли? — промълви Надин. Изведнъж й се стори, че единствено Джо може да й послужи за прикритие.
Избута момчето пред себе си, сякаш бе заложник. Странните, морскосини очи на Джо се впиха в майка Абигейл.
— Това е Джо — обясни Надин. — И него ли познаваш добре?
Майка Абигейл не сваляше очи от непознатата, която твърдеше, че се казва Надин Крос. Единственият признак, че жената се притеснява, бе потта, избила по шията й.
— Мисля, че името му е Джо толкова, колкото и моето е Касандра — сряза я тя. — Знам още, че не си му майка. — Тя отмести поглед върху момчето с чувство на облекчение. Не можа да потисне усещането, че странната жена е победила, че е използвала момчето като щит, който да я предпази и който да й попречи да изпълни задължението си… О, всичко това бе толкова неочаквано, тя не бе готова за него!
— Как се казваш, дете? — обърна се майка Абигейл към момчето.
То се прокашля, сякаш кост бе заседнала на гърлото му.
— Няма да ти отговори — заяви Надин и сложи ръка на рамото му. — Не може да ти отговори. Не мисля дори, че си спомня…
— Лио! — извика Джо неочаквано силно и звънко и това сякаш най-сетне го извади от досегашното му състояние. — Лио Рокуей! Това съм аз! Аз съм Лио!
Хвърли се на врата на майка Абигейл, смеейки се. От тълпата зад тях се разнесоха ръкопляскания. Надин сякаш се смали на ръст и Аби отново почувства, че е пропуснала нещо изключително важно, че не се е възползвала от предоставената й възможност да разгадае някаква тайна.
— Джо — прошепна Надин. Лицето й бе станало отново непроницаемо, безизразно.
Момчето се обърна и я погледна.
— Ела — подкани го младата жена и без да мигне, погледна Аби, сякаш не говореше на момчето, а на нея. — Тя е стара. Ще я смажеш. Много е стара… и е доста слаба.
— О, имам достатъчно сила, за да обичам едно малко момче като тебе — отвърна майка Абигейл, но дори на нея й се стори, че гласът й прозвуча някак неуверено. — Изглежда, пътуването не е било леко за него.