— Не, не се наложи да му помагам. Харолд просто намери вентила, махна капачката…
Лари изпъшка и се плесна по челото.
— Господи! Как не се досетих! Искаш да кажеш, че просто го е отворил и е пъхнал вътре маркуча…
— Ами… да.
— О, Харолд! — въздъхна Лари с такова възхищение, с каквото Франи досега не бе чувала някой да говори, особено пък за Харолд. — Тази хитрост ми е убягнала. Както и да е, стигнахме до Стовингтън. Надин така се разстрои, че припадна.
— Аз пък плаках. Ревах толкова много, сякаш никога нямаше да спра. Просто си бях навила, че като стигнем там, някой ще ни посрещне с думите: „Здравейте! Спалните са вляво, закусвалнята — вдясно.“ — Тя поклати глава. — А сега ми се струва толкова глупаво.
— Аз не се учудих. Безстрашният Харолд е бил там преди мен, оставил ми е знак и е продължил по пътя си. Почувствах се като изнежения бледолик брат от изтока, който върви по стъпките на индианеца в „Следотърсача“.
Мнението му за Харолд я удивляваше и безпокоеше. Не беше ли Стю водач на тяхната група от мига, когато напуснаха Върмонт и се отправиха към Небраска? Честно казано, не можеше да си спомни. По това време всички бяха прекалено обезпокоени от сънищата си. Лари й бе припомнил събития, които бе забравила, или още по-лошо, събития, които бе приела за естествени, без да се замисля върху тях. Харолд бе рискувал живота си, за да напише съобщението на покрива на плевнята. Тогава си бе помислила, че той поема излишен риск, но явно бе имало все пак някаква полза от това. Източването на бензин от подземния резервоар явно е представлявало проблем с повишена трудност за Лари, но Харолд го бе разрешил, без дори да се замисли. Франи изведнъж се почувства виновна и дребнава. Всички бяха приели Харолд за някакъв недорасъл пубер. А той наистина неведнъж бе намирал изход от трудните ситуации, в които бяха изпадали през последните шест седмици. Нима е била толкова влюбена в Стю, че сега този напълно непознат човек й отваряше очите за истината? А това, което я караше да се чувства още по-виновна, бе фактът, че Харолд бе приел съвсем философски развитието на отношенията между нея и Стю.
— И така, в Стовингтън намерихме още един знак, с всичките му там указания, цифри и прочие. И точно до него, на земята, открих още една опаковка от „Пейдей“. Имах чувството, че вместо да се водя по стъпканата трева и счупените съчки, трябва да се ръководя от разпръснатите опаковки от шоколадчета „Пейдей“, които Харолд явно толкова обича. Е, този път не следвахме съвсем точно указания от него маршрут. Близо до Гари, Индиана, се наложи да се отклоним на север, защото в Гари имаше страхотен пожар. Стори ми се, че всички петролни резервоари са избухнали. Както и да е, поне благодарение на тази отбивка срещнахме съдията. Когато стигнахме Хемингфорд Хоум, вече знаехме, че старицата не е там, но все пак всички държаха да видят мястото с очите си. Царевицата… люлката… нали разбираш?
— Да — отвърна тихичко Франи.
— А аз откачах все повече и повече. Непрестанно се страхувах, че нещо ще се случи, че ще ни нападне банда мотоциклетисти, че ще ни свърши водата, или нещо подобно. Майка ми имаше една книга, която бе наследила от прабаба си. Казваше се „По неговите стъпки“. В нея се разказваше за ужасните проблеми, които имали някои хора. Повечето от проблемите бяха от морален характер. Авторът на книгата пишеше, че за да разрешат проблемите си, хората просто трябва да се запитат: „А какво би сторил Исус на мое място?“ И веднага щяло да им дойде решението на проблема. Знаеш ли пък аз какво си мислех? Че този въпрос се третира от зен-будизма. Всъщност не е въпрос, а е начин да си проясниш мисълта, точно както медитирането и повтарянето на свещената сричка „ОМ“.
Франи се усмихна. Помисли си какъв коментар би направила майка й на подобно изказване.
— И така, когато се окажех в безизходица, Луси — това е моята приятелка, споменах ли ти за нея? Та Луси ме подканяше: „Бързо, Лари. Задай въпроса.“
— Въпросът какво би направил Исус на твое място ли?
— Не, какво би направил Харолд? — отвърна сериозно Лари. Франи загуби ума и дума. Искаше й се непременно да присъства на срещата между Лари и Харолд. Каква ли щеше да е реакцията на Лари, когато се изправи лице в лице със своя герой?
— Една нощ се установихме на лагер в задния двор на някаква ферма. Бяхме почти изчерпали запасите си от вода. В двора имаше кладенец, но не знаехме да извадим вода от него, понеже нямаше ток и не можехме да включим помпата. И Джо, искам да кажа Лио, през цялото време вървеше по петите ми и ми опяваше: „Аз жаден, Лари, много жаден.“ Направо ме побъркваше. Чувствах как се стягам все повече и повече и си мислех, че ако ми го каже още веднъж, ще го фрасна. Представяш ли си? Какъв симпатяга съм бил, а? След като малко ми оставаше да ударя едно дете. Но човек не може да се промени отведнъж. Трябваше ми доста време, за да го разбера.