— Важното е, че пристигнахте невредими тук чак от Мейн. Един от нашите умря. От спукан апендикс. Стю се опита да го оперира, но не успяхме да го спасим. Равносметката е, че си се справил доста добре.
— Двамата с Харолд се справихме — поправи я той. — И тогава Луси ми каза: „Бързо, Лари. Задай въпроса.“ Така и направих. До плевнята имаше вятърна мелница. Тя работеше, но в плевнята нямаше вода. Затова отворих капака в основата на мелницата. Видях, че главният лост на задвижващия механизъм се е измъкнал. Наместих го и „бинго“! Водата потече! Студена и прекрасна. Благодарение на Харолд.
— Не, благодарение на теб. Харолд изобщо не е бил там.
— Е, в известен смисъл беше. В главата ми. И сега, след като съм тук, бих искал да му дам виното и шоколадчетата. Знаеш ли, дори си представях, че той е твоето гадже — каза Лари и я погледна крадешком.
Тя поклати глава и сведе очи към скръстените си в скута ръце.
— Не, не е… Харолд…
Настъпи дълга пауза. Франи чувстваше погледа му върху себе си. Накрая той я попита:
— Добре, кажи къде съм сбъркал в преценката си за Харолд?
— Трябва да се прибирам вече. Приятно ми беше, че се запознахме, Лари. Ела утре да те представя на Стю. Доведи и Луси, ако искаш.
— Къде съм сбъркал? — настоя той.
— О, не знам — отвърна младата жена през сълзи. — Караш ме да се чувствам така, сякаш съм се отнасяла, много зле с Харолд и не знам… защо стана така… и може ли да съм виновна, задето не го обичам така, както обичам Стю? Аз ли съм виновна?
— Разбира се, че не — отвърна Лари смутено. — Слушай, извинявай, че бях толкова настоятелен. Тръгвам си.
— Той се промени! — извика Франи. — Не знам кога и защо и понякога искрено се надявам, че е за добро… но не съм… не съм сигурна. Понякога се страхувам.
— От Харолд ли?
Тя не отговори, само сведе поглед. Помисли си, че вече и без това е казала достатъчно.
— Щеше да ми обясниш как да стигна до дома му — подсети я той.
— Не е трудно. Тръгваш направо към Арапахо, докато стигнеш малък парк, мисля, че се казва „Ибън Файн“. Пада се вдясно, а къщата на Харолд е точно срещу него.
— Добре, благодаря ти, приятно ми беше, че се запознахме, въпреки счупената саксия.
Франи се усмихна насила. Доброто й настроение се бе изпарило.
Лари вдигна високо бутилката с вино и се усмихна.
— И ако го видиш преди мен… няма да издадеш тайната, нали?
— Няма.
— Лека нощ, Франи.
Той си тръгна. Франи го проследи, докато се изгуби от погледа й. После се качи горе и се мушна в леглото до Стю, който продължаваше да спи непробудно.
„Харолд“ — помисли си тя и се зави презглава. Как да каже на Лари, който изглеждаше толкова симпатичен и свестен, макар и малко объркан и безпомощен (ала не бяха ли всички объркани и безпомощни?), че самият Харолд е дебел, незрял и объркан? Нима трябваше да му разкаже за онзи ден, не чак толкова далечен, когато бе заварила умният, изобретателен Харолд, който можеше да служи за пътеводна звезда почти като Исус, да коси тревата в задния двор по бански, целият облян в сълзи? Нима трябваше да му каже, че Харолд, който бе често кисел, обиден и уплашен, по пътя от Огънкуит до Боулдър се бе променил и се бе превърнал в изпечен политик, добре приет, общителен човек, но въпреки това, когато впереше в някого студените си, мъртви очи, човек имаше чувството, че го гледа някакво чудовище?
Помисли си, че тази вечер трудно ще заспи. Харолд се бе влюбил безнадеждно в нея, а тя на свой ред се бе влюбила в Стю Редман. Нищо не се бе променило в жестокия за всички им свят. И сега всеки път когато видеше Харолд, имаше чувството, че я полазват тръпки. Макар че той като че ли бе отслабнал поне с пет килограма и вече нямаше толкова пъпки…
Изведнъж дъхът й спря и тя се изправи на лакти, широко отворила очи в мрака.
Бе усетила някакво движение в себе си.
Докосна корема си. Не може да бъде. Беше твърде рано. Сигурно само така й се е сторило…
Не, истина беше.
Тя се отпусна обратно в леглото. Сърцето й биеше лудо. Идеше й да събуди Стю, за да му каже. Щеше да го направи, ако бебето бе от него, не от Джес. Тогава щеше да сподели този миг с него. Когато забременееше от него, щеше да го направи. Ако забременееше, естествено.
Отново усети едва доловимо движение. Все едно имаше газове, само дето добре знаеше, че това не беше причината за странното усещане. Причината бе бебето. Бебето бе живо.
— О, Господи! — промълви тя. Напълно забрави и Лари Ъндърууд, и Харолд Лодър. Всичко, което й се бе случило, откакто майка й и баща й се разболяха, бе забравено. Лежеше, притаила дъх, в очакване отново да почувства движението на бебето, да усети присъствието на това живо същество в себе си. Така и заспа. Бебето й бе живо.