Тази вечер майка Абигейл си легна напълно изтощена още преди залез слънце. Цял ден потокът от посетители не бе секвал. Всички искаха да научат мнението й. Бе им казала, че повечето от предложенията на комитета са доста добри. Хората се интересуваха, дали би приела да членува в един постоянен комитет, ако такъв бъде сформиран на събранието. Тя им отвърна, че ще е малко уморително за нея, но не би отказала да помогне с каквото може на избраните представители. Увериха я многократно, че всеки постоянен комитет, който откаже помощта й, ще бъде ликвидиран незабавно. Майка Абигейл си легна уморена, но доволна.
Същото стори и Ник Андрос. Благодарение на плаката, изработен на старата циклостилна машина, само за ден Свободната зона се бе преобразила от неорганизирана група бежанци в потенциални избиратели. Това се харесваше на хората: даваше им чувството за сигурност след дългия период на „свободно падане“.
Следобед Ралф го закара до електростанцията. Двамата със Стю решиха да проведат вдругиден предварителното съвещание в квартирата на Франи и Стю. Това даваше на седмината още два дни, през които да изслушат мнението на останалите хора.
Ник се усмихна и с жест им напомни, че е глух.
— Да четеш по устните е даже по-добре — каза Стю. — Знаеш ли, Ник, започвам да си мисля, че ще се справим с тези скапани генератори. Бред Кичнър работи като звяр. Ако имахме днес десетима като него, до първи септември градът щеше да функционира нормално.
Ник направи знака „О’кей“ и те влязоха в сградата.
Същият следобед Лари Ъндърууд и Лио Рокуей се отправиха на запад към дома на Харолд, който се намираше на „Арапахо Стрийт“. Лари бе метнал на гръб сака, с който бе пребродил цялата страна, но сега в него имаше само бутилка вино и половин дузина шоколадчета „Пейдей“.
Луси бе излязла с група хора, които бяха взели два камиона на „Пътна помощ“ и бяха започнали да разчистват изоставените коли от улиците и шосетата около града. Бедата бе там, че работеха самостоятелно — единични акции, които се осъществяваха единствено, ако се съберяха няколко човека и решеха да направят нещо.
Погледът на Лари се спря на един от плакатите, закован на телеграфен стълб. Може би там се криеше отговорът. По дяволите, хората наоколо искаха да работят; единственото, от което се нуждаеха, бе някой, който да координира действията им, да им нарежда какво да правят. Помисли си, че повече от всичко хората искаха да заличат следите на случилото се в началото на лятото (нима то вече свършваше?), все едно да изтрият с гъба неприличните думи, написани на черната дъска. „Може би не ще успеем да го сторим от единия до другия край на Америка — помисли си той, — но сигурно ще успеем да го направим тук, в Боулдър, преди да завали сняг, ако Майката Природа ни помогне“. Шум от счупени стъкла го накара да се обърне. Лио бе запратил голям камък в задното стъкло на един стар форд, на чиято задна броня имаше лепенка с надпис: „Вземи се стегни и през прохода мини-каньон Колдкрийк“.
— Не прави повече така, Джо.
— Казвам се Лио.
— Лио — поправи се Лари. — Не го прави.
— Защо? — кротко попита момчето, но Лари не успя да измисли задоволителен отговор.
— Защото звукът е много неприятен — накрая отвърна той.
— Аха. Добре.
Продължиха пътя си. Лари пъхна ръце в джобовете си. Лио направи същото. Младият мъж ритна кутия от бира. Лио се отклони от пътя и ритна камък. Лари си заподсвирква някаква мелодия. Лио започна да му припява, издавайки тихи, гърлени звуци. Младият мъж разроши косата му, а момчето го изгледа със загадъчните си дръпнати очи и се усмихна. Лари си помисли: „За Бога, та аз го обичам“.
Стигнаха до парка, за който им бе споменала Франи, и видяха от другата страна зелената къща с бели кепенци. На асфалтовата алея, водеща към нея бе оставена количка, пълна с тухли, а до нея, в капак от боклукчийска кофа, имаше готов хоросанов разтвор, към който трябваше да се прибави само вода. С гръб към улицата, до капака, бе приклекнал широкоплещест мъж, гол до кръста. Гърбът му здравата бе изгорял от слънцето. Човекът държеше мистрия и зидаше ниска тухлена ограда около цветна леха.
Лари си припомни думите на Франи: „Той се промени… нямам представа как или защо, понякога си мисля че е за добро…, а понякога се страхувам“.
Лари пристъпи напред и изрече точно това, което се канеше да каже през дългите дни на пътешествието си:
— Харолд Лодър, предполагам.
Харолд трепна от изненада, обърна се с тухла в едната ръка и с мистрия, от която капеше хоросан, в другата. Бе вдигнал мистрията като оръжие. С крайчеца на окото си Лари забеляза как Лио отстъпва назад. Хрумна му, че този човек няма нищо общо с образа, който си бе изградил за Харолд Лодър. Веднага след това си помисли: „Господи, дали няма да ме цапардоса с това нещо?“ Лицето на Харолд бе мрачно, очите му — присвити и мътни. Косата му падаше върху потното му чело. Устните му бяха гневно стиснати.