Внезапно настъпи промяна, толкова неочаквана и пълна, че след това Лари не можеше да повярва, че е видял напрегнатия и навъсен Харолд, който бе готов да използва мистрията за нещо друго, освен за да построи оградка около цветната леха.
По лицето му се разля широка, безобидна усмивка, от която на страните му се появиха трапчинки. Заплашителният поглед изчезна (очите му бяха зелени като стъкло на бутилка, възможно ли е такива ясни очи да изглеждат заплашителни или дори мрачни?). Харолд заби мистрията в разтвора, изтри длани в джинсите си и протегна ръка. Лари си помисли: „Господи, та той е още дете, много по-млад е от мен. Обзалагам се, че няма и осемнайсет“.
— Май не се познаваме — усмихна се Харолд, когато се здрависаха. Стисна здраво ръката на Лари, което напомни на младия мъж времето, когато се бе здрависвал с Джордж Буш точно когато старият мошеник се бе кандидатирал за президент. Бе отишъл на политическото събрание, следвайки съвета на майка му, даден му преди много години. „Ако не можеш да си позволиш да идеш на кино, отиди в Зоологическата градина или се срещни с някой политик“.
Но усмивката на Харолд бе заразителна и Лари също му се усмихна. Може да бе младеж с маниерите на политик, ала усмивката му бе искрена, пък и след като бе мечтал да се срещне с любителя на шоколадчета „Пейдей“, пред него стоеше Харолд от плът и кръв.
— Така е — отвърна Лари. — Но аз те познавам.
— Наистина ли? — удиви се Харолд и усмивката му стана още по-широка.
— Следвах те през цялата страна още от Мейн — обясни Лари.
— Не думай.
— Да, наистина. — Лари свали сака от рамото си. — Ето, нося ти нещо. — Извади бутилката бордо и го подаде на младежа.
— Не биваше да си правиш труда — заяви Харолд, поглеждайки смаяно бутилката. — Хиляда деветстотин четирийсет и седма?
— Добра реколта — отбеляза Лари. — И още нещо. Подаде му шоколадчетата „Пейдей“.
Едно от тях се изплъзна от пръстите му и когато Харолд се наведе да го вдигне, по лицето му се изписа предишното странно изражение.
После се изправи, усмихна се отново и попита:
— Как разбра, че си падам по тях?
— Следвах надписите ти… и обвивките от „Пейдей“.
— Брей, колко си умен! Заповядай вътре да побъбрим, както казваше моят старец. Момчето ще пийне ли кока кола?
— Разбира се. Нали така, Ли…
Огледа се. Лио вече не стоеше до него. Бе застанал в края на алеята и се бе втренчил в пукнатините в асфалта, сякаш никога не бе виждал подобно нещо.
— Лио! Искаш ли кола?
Момчето измърмори нещо, което Лари не успя да чуе.
— Говори по-високо! — раздразнено викна той. — За какво ти е даден този глас? Попитах те искаш ли кола?
Едва доловимо Лио изрече:
— По-добре да проверя дали мама Надин се е върнала.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите! Та нали току-що дойдохме!
— Искам да си вървя! — тихо промълви момчето и вдигна поглед от асфалта. Слънчевите лъчи се отразяваха в очите му. Лари си помисли: „Какво му става, за Бога? Още малко и ще се разплаче“.
— Един момент — обърна се той към Харолд.
— Разбира се — отвърна усмихнато младежът. — Някои деца са стеснителни. И аз някога бях такъв.
Лари се приближи до Лио и се наведе, така че очите им да са на едно ниво.
— Какво има, приятелче?
— Просто искам да си вървя. — Погледът на Лио се рееше над рамото на Лари по посока на Харолд, който стоеше по средата на поляната. Сетне момчето отново заби поглед в асфалта. — Моля те.
— Не ти ли харесва Харолд?
— Не зная… не, причината не е в него… просто искам да си вървя.
Лари въздъхна.
— Можеш ли да се оправиш сам?
— Естествено.
— Добре, въпреки че много ми се искаше да изпиеш една кола с нас. Знаеш, че отдавна мечтая да се срещна с Харолд.
— Да-а.
— После ще се върнем заедно.
— Няма да вляза в тази къща — изсъска Лио и за миг отново се превърна в стария Джо, с безизразни и диви очи.
— Добре — побърза да се съгласи Лари и се изправи. — Да се прибереш право у дома. После ще проверя. И умната.
— Дадено — неочаквано гласът на Лио премина в шепот. — Защо не се върнеш с мен? Сега, веднага? Да тръгнем заедно, моля те, Лари! А?
— Господи, Лио, що за…
— Няма значение — отвърна момчето и забързано се отдалечи, преди Лари да каже още нещо. Младият мъж го наблюдава, докато изчезна от погледа му. Обърна се към Харолд и смутено разпери ръце.