— Няма нищо. Понякога децата се държат странно — каза Харолд.
— Да, наистина. Но това момче има известно оправдание. През главата му е минало какво ли не.
— Несъмнено — отвърна Харолд и за миг Лари изпита недоверие към него, усети че симпатията, която младежът проявява към момчето е „заместител“, като яйцата на прах.
— Заповядай! — покани го Харолд. — Знаеш ли, ти си първият ми гост. Франи и Стю идваха няколко пъти, но те не се броят. — Усмивката му помръкна и Лари изпита съжаление към това момче — защото всъщност наистина си беше момче. Харолд бе самотен. И ето го Лари, добрият стар Лари, който не намираше добра дума за никого, изведнъж започна да го осъжда. Не е честно. Трябва да престане да е толкова недоверчив към хората.
— С удоволствие — отвърна той. Дневната бе малка, но уютна.
— Смятам да обзаведа с по-нови мебели, когато му дойде времето — обясни Харолд. — Модерни. Хром и кожа. Както се казва в рекламите: „Майната му на бюджета. Имам Кредитна карта.“
Лари се изсмя от сърце.
— Долу имам няколко хубави чаши. Сега ще ги донеса. Обаче ще откажа шоколадчетата — нали няма да ми се обидиш — опитвам се да отслабна, така че съм ограничил сладкото. Но случаят изисква да опитаме виното. Прекосил си цялата страна чак от Мейн дотук, следвайки моите — нашите надписи. Трябва да ми разкажеш всичко. Междувременно се настани на зеленото кресло — то е най-удобно.
„Странно — помисли си Лари, — говори гладко и бързо като политик“.
Младежът отиде за чаши, а Лари се настани на зеленото кресло. Дочу отварянето на врата и тежките стъпки на Харолд се отдалечиха по стълбите. Огледа се. Е, не беше най-хубавата дневна на света, но с килим и малко модерни мебели може би щеше да изглежда по-добре. Най-хубавото нещо в стаята бе камината. Бе майсторски изработена. Но една от каменните плочи бе разхлабена, като че е поставена допълнително.
Стана и я измъкна. Харолд все още тършуваше долу. Лари се готвеше да върне обратно плочата, когато съзря някаква книга, понапрашена от хоросана, но не дотолкова, че да не се види единствената дума, напечатана със златни букви „РЕГИСТЪР“.
Изпитвайки срам, сякаш си пъхаше носа в чужди работи, той постави плочата на мястото й, точно щом отново чу стъпките на Харолд. Когато младежът влезе в дневната с две чаши в ръце, Лари отново седеше на креслото.
— Изплакнах ги на мивката — обяви Харолд. — Бяха прашни.
— Много са красиви — обади се Лари. — Виж, не мога да се закълна, че бордото е хубаво. Може да се окаже, че вместо с вино ще се почерпим с оцет.
— Който не рискува — усмихнато изрече Харолд, — той не печели.
Тази усмивка караше Лари да се чувства неудобно и той се хвана, че отново мисли за тетрадката — дали е на Харолд или на предишния собственик? И ако е на Харолд, то какво по дяволите, пише вътре?
Отвориха бутилката и с радост установиха, че виното е прекрасно. След половин час и двамата бяха леко пийнали, Харолд може би малко повече от Лари. Дори сега усмивката блуждаеше на устните му. Всъщност бе станала още по-широка.
Езикът на Лари се развърза от бордото и той се осмели да попита:
— Слушай, видях афишите за събранието на осемнайсети Защо не си в комитета, Харолд? Човек като тебе би трябвало да бъде избран.
Усмивката на Харолд стана още по-широка.
— Ами, много съм млад. Вероятно смятат, че нямам достатъчно опит.
— Аз пък мисля, че е непростимо от тяхна страна. — Наистина ли го мислеше? Тази усмивка странно го тревожеше. Не, не беше сигурен.
— Е, бъдещето ще покаже — заяви младежът, усмихвайки се още по-лъчезарно. — Всичко с времето си.
Лари си тръгна в пет часа. Разделиха се сърдечно с Харолд; младежът му стисна ръката, усмихна се и го покани да дойде отново. Но Лари имаше усещането, че Харолд не дава пет пари дали ще го посетят отново.
Бавно пое по асфалтираната алея и се обърна да махне за сбогом, но Харолд вече се бе прибрал. Вратата бе затворена. Докато седеше в прохладната дневна всичко се струваше нормално на Лари, но сега, когато стоеше на алеята, неочаквано му дойде наум, че това е единствената къща в Боулдър, в която завесите не са дръпнати и щорите — вдигнати. „Естествено — помисли си той, — все още има много къщи със спуснати щори — къщите на мъртвите.“ Когато хората се бяха заразили от грипа, бяха дръпнали пердетата като преграда към външния свят. Бяха умрели сами, като дивите животни. Живите, може би в съзнателно отричане на този символ на смъртта, вдигаха щорите и разтваряха завесите.
От виното имаше леко главоболие и се опита да си внуши, че студенината, която усети в дома на Харолд, се дължи на махмурлука му, справедливо наказание за човек, който пие хубаво вино, като че е евтин мускат. Но това не беше вярно. Огледа улицата и си помисли: „Слава Богу, че възприятията ни притежават избирателна способност. Защото без нея като нищо щяхме да бъдем като герои от романите на ужаса на Лъвкрафт.“