— Слушам и се подчинявам.
Бе до вратата, отделяща предния от задния двор, когато тя се провикна:
— Не забравяй да го попиташ какво мисли за Харолд.
— Няма, не се безпокой.
— Наблюдавай очите му, когато отговаря, Стюарт.
Когато Стю престорено небрежно го попита за впечатлението му от Харолд (не бе споменал за свободното място в организационния комитет), в очите на Лари Ъндърууд се появиха едновременно недоумение и загриженост.
— Фран ти е казала за интереса ми към него, нали?
— Да.
Лари и Стю седяха в дневната на малката къща. В кухнята Луси, приготвяше вечерята. Подгряваше съдържанието на консерви на грила, който Лари бе измайсторил, и който работеше на газ от бутилка. Тя си припяваше откъси от „Хонки Тонк Уимен“, докато работеше. По гласи й личеше, че е щастлива.
Стю запали цигара. Беше намалил цигарите до пет-шест на ден — не го привличаше идеята Дик Елиас да го оперира от рак на белите дробове.
— През цялото време, докато следвах Харолд, си повтарях, че може би изобщо не е такъв, за какъвто се представя. И наистина излезе така, но все още се опитвам да разбера що за човек е той. Бе невероятно любезен. Отличен домакин. Отвори бутилка вино и вдигнахме тост за наше здраве. Прекарах приятно. Но…
— Какво?
— Когато за пръв път го видях, беше с гръб към мен и Лио. Зидаше тухлена оградка около лехата с цветя и рязко се извърна… очевидно не беше чул, че приближаваме, докато заговорих… и за миг си помислих: „Мили Боже, този тип сега ще ме убие“.
На вратата се появи Луси.
— Стю, ще останеш ли на вечеря? Има предостатъчно храна.
— Благодаря, но Франи ме очаква. Мога да остана още петнайсет минути.
— Сигурен ли си?
— Друг път, Луси, благодаря.
— Добре. — Тя отново се върна в кухнята.
— Дошъл си само за да ме разпиташ за Харолд? — попита Лари.
— Не — отвърна Стю, взимайки решение. — Дойдох да те попитам дали ще приемеш да участваш във временния комитет. Един от нашите — Дик Елис — бе принуден да се откаже.
— Значи такава била работата? — Лари отиде до прозореца и погледна навън към тихата улица. — Тъкмо бях решил да се занимавам с подобни мероприятия.
— Ще решиш сам, но на нас ни трябва човек и мнозина те препоръчаха.
— Кой, ако не е тайна?
— Разпитахме доста хора. Изглежда, си направил добро впечатление на Франи. И Ник Андрос каза — всъщност той не може да говори, но нали разбираш, споделил е мнението си с един от хората, с които си дошъл. Съдията Фарис.
Лари изглеждаше доволен.
— Съдията ме е препоръчал, а? Това е чудесно. Знаеш ли, може би той е човекът за вашия комитет. Дяволски е умен.
— Точно това твърди и Ник. Но човекът е на седемдесет и едва ли ще му стигнат силите.
Лари леко се усмихна и го изгледа.
— Този комитет май не е толкова временен, нали?
Стю също се усмихна и се поотпусна. Все още не бе решил какво точно изпитва към Лари Ъндърууд, но бе ясно, че човекът не е вчерашен.
— Добре, ще ти обясня. Бихме искали комитетът да бъде избран в пълен състав.
— За предпочитане единодушно — добави Лари. Погледът му бе приятелски, но проницателен. — Искаш ли бира?
— По-добре да не пия. Преди няколко дни с Глен Бейтман попрекалихме. Фран е търпелива жена, но всичко си има граници. Е, какво ще кажеш, Лари? Ще се присъединиш ли към нас?
— Предполагам… по дяволите, да. Мечтата ми бе да стигна дотук с хората си и да прехвърля отговорността върху плещите на някой друг. Ала накрая установих, че ще пукна от скука.
— Тази вечер ще има предварително събрание у дома, ще обсъдим големия митинг на осемнайсети Ще дойдеш ли?
— Разбира се. Мога ли да доведа Луси? Стю поклати глава.
— Дори не бива да говориш за това с нея. Известно време искаме да запазим всичко в тайна.
Усмивката на Лари помръкна.
— Не съм много подходящ за тайни работи, Стю. По-добре е веднага да ти го кажа, това може да ни спести по-нататъшни недоразумения. Струва ми се, че това, което се случи през юни, се дължи на факта, че твърде много хора се бяха увлекли в опасна игра. Грипът не е Божие наказание, ами резултат от човешката глупост.
— Само не го споменавай пред майка Абигейл — заяви Стю. Все още се усмихваше. — В случая съм съгласен с теб. Но се питам дали ще разсъждаваш по същия начин, ако беше избухнала война.
— Не те разбирам.
— Този човек, който ни се явяваше насън. Съмнявам се, че е изчезнал.
Лари изглеждаше сепнат, обмисляйки думите му.
— Глен казва, че разбира защо никой не говори за това — продължи Стю, — въпреки че всички бяхме предупредени. Хората тук все още се крият в черупките си. Единственото, което искат, е да ближат раните си и да погребат мъртъвците си. Но ако майка Абигейл е тук, то и той е тук. — Стю посочи с глава към прозореца през който се виждаше планината, обгърната от лятната мараня. — Повечето хора предпочитат да го забравят, но съм готов да заложа последния си долар, че той мисли за нас.