— За събранието ли мислиш?
— Да. — Младият мъж си наля чаша вода от каната на нощното шкафче и се намръщи, тъй като след преваряването му се струваше безвкусна.
— Мисля, че бе чудесен председател. Глен те е помолил да ръководиш и общото събрание, нали? Това ли те измъчва? Отказа ли му?
— Не, обещах му и предполагам, че ще се справя. Мислех си за онези тримата, които ще изпратим на запад. Мръсна работа, да изпращаме шпиони. Беше права, Франи. Лошото е, че Ник също е прав. Как би постъпила при подобни обстоятелства?
— Щях да гласувам по съвест, а сетне щях да си легна. — Тя протегна ръка към газената лампа. — Да гася ли вече?
— Да. — Той се отпусна до нея. — Лека нощ, Франи, обичам те.
Тя лежеше и гледаше към тавана. Вече се бе примирила с решението относно Том Кълън… но отпечатъкът от пръст в дневника й не й излизаше от ума.
„И на най-търпеливия му писва, Фран.“
„Може би трябва да го споделя със Стю“ — помисли си тя. Но проблемът бе неин. Трябваше да изчака…, да наблюдава… да види какво ще се случи.
Измина доста време, преди да заспи.
52.
Зазоряваше се, а майка Абигейл лежеше будна и опитваше да се моли.
Сетне стана, запали газената лампа и коленичи, както беше по нощница. Долепи чело до Библията, отворена на мястото, където се описваше покръстването на стария упорит Сав, отправил се към Дамаск. На пътя го ослепила силна светлина и от очите му паднала пелена. Деянията на апостолите бе последната книга от Библията, където доктрината бе подкрепена от чудеса, а какво друго са чудесата, ако не дело на Божията ръка?
О, пред нейните очи също имаше пелена. Дали й бе съдено някога да прогледне?
Единствените звуци в стаята идваха от съскането на газената лампа, тиктакането на стенния часовник и собствения й тих глас.
— Покажи ми къде съгреших, мили Боже. Зная, че съм пропуснала нещо, което си искал да видя. Не мога да спя, не мога да ям и не усещам присъствието ти, Господи. Имам чувството, че отправям молитвите си в повреден телефон, но точно сега времето не е подходящо за подобни изпитания. Къде съгреших? Отговори ми, Господи! Нека да чуя тихия ти глас в сърцето си.
И тя наистина се заслуша. Закри очи с изкривените си от артрит пръсти и се приведе още повече, опитвайки се да проясни съзнанието си. Но там бе тъмно, тъмно като кожата й, тъмно като плодородна почва, която очаква да бъде засята.
— Моля те, Господи, моля те, Господи…
Но пред очите й изникваше единствено пътека, прорязваща море от царевица. Там стоеше жена с торба, пълна с току-що заклани пилета. И ето че невестулките се появиха.
Втурнаха се напред и се опитаха да разкъсат торбата с острите си зъби. Усещаха миризмата на кръв — засъхналата кръв на греха и прясната кръв на птиците, принесени в жертва. Чу как старата жена извисява глас към небето, но гласът й бе тих и писклив, раздразнен глас, който не молеше смирено да пребъде волята Божия, каквото и да й бе отредил той, а настойчиво молеше Бог да я спаси, за да може да довърши делото си… сякаш знаеше какво е Неговото желание и можеше да подчини Неговата воля на своята. Невестулките ставаха все по-смели; в торбата се появиха големи дупки. Пръстите на старицата бяха стари и слаби, а когато свършеха с пилетата, невестулките щяха да се заемат с нея. Да. Щяха… да направят…
Изведнъж те, скимтейки, се разбягаха в различни посоки, изоставяйки торбата, и тя си помисли ликуващо: „Все пак Бог ме спаси! Благодаря ти Боже, че спаси своята покорна робиня!“
„Не Бог, а аз те спасих, стара жено!“
Тя се извърна, в сърцето й се надигна страх, изгарящ като разтопена мед. Проправяйки си път в царевицата, като сребрист призрак, към нея се приближаваше огромен планински вълк, челюстите му бяха отворени в подигравателна усмивка, очите му горяха. На дебелия му врат имаше нашийник от ковано сребро, напомнящ варварско украшение. От нашийника висеше малък камък от черен кехлибар, а по средата му се виждаше миниатюрна пукнатина, напомняща око или ключ.
Тя се прекръсти и направи знак срещу зловещия призрак, но челюстите на вълка се разтегнаха в още по-широка усмивка, розовият му език увисна между тях.
„Ще дойда за теб, майко. Не сега, но скоро. Ще ви подгоним както кучета преследват сърни. Аз съм всичко лошо, което си си представяла, дори нещо повече. Аз съм магьосник. Аз съм този, от когото зависи бъдещето. Твоите хора ме познават по-добре от теб, майко. Наричат ме Джон Завоевателя.“