Тя спря, поздрави Франи и попита:
— Кога мислиш, че ще се върне? Зададох същия въпрос на всички, които срещнах. Ако в града се издаваше вестник, бих изпратила писмо с молба да се проведе анкета. Нещо от рода на: „Какво мислите за политиката на сенатора Бангхоул по повод изчерпването на петролните запаси?“ Или нещо подобно.
— Кой да се върне?
— Майка Абигейл, разбира се. От луната ли падаш?
— Какви ги говориш? — попита разтревожено Фран. — Какво се е случило?
— Точно там е работата. Никой не знае. — И Шърли й разказа всичко.
— Просто решила… и тръгнала? — намръщи се младата жена.
— Да. Но ще се върне, естествено — уверено добави Шърли. — Така пише в бележката.
— Ако такава е Божията воля?
— Това е просто начин на изразяване — каза Шърли и хладно изгледа Фран.
— Е… да се надяваме. Благодаря, че ми го каза. Все още ли те измъчва главоболие?
— О, не. Мина ми. Ще гласувам за теб, Франи.
— Моля? — Беше се замислила дълбоко и отначало не разбра за какво говори Шърли.
— На изборите за постоянен комитет!
— О, благодаря. Все още не съм сигурна дали наистина искам да се захвана с това.
— Ще се справиш чудесно. Стю също. Трябва да тръгвам. До скоро.
Разделиха се и Франи забърза към дома си. Искаше да научи подробностите от Стю. Изчезването на старицата непосредствено след събранието миналата вечер, накара сърцето й да се свие от суеверен страх. Толкова бе разчитала, че ще се посъветва с нея за решението им да изпратят шпиони на запад. Сега, когато майка Абигейл бе изчезнала, Франи усещаше, че собствената й отговорност е станала непосилна.
Когато се прибра, апартаментът бе празен. Бяха се разминали със Стю. Под захарницата имаше бележка: „Ще се върна към девет и половина. Излизам с Ралф и Харолд. Не се безпокой. Стю“.
„Ралф и Харолд“ — помисли си тя и усети внезапен ужас, който нямаше нищо общо с изчезването на майка Абигейл. Но защо да се безпокои за Стю? Мили Боже, ако Харолд се опиташе да му направи нещо… нещо лошо… Стю ще се справи с него. Освен… освен ако Харолд се промъкне зад гърба му и…
Скръсти ръце на гърдите си и потръпна, питайки се какво ли прави Стю заедно с Ралф и Харолд.
„Ще се върна към девет и половина“.
Господи, дотогава имаше цяла вечност.
Остана още малко в кухнята, вперила поглед в раницата си, която бе оставила на кухненската маса.
„Излизам с Ралф и Харолд“.
Това означаваше, че в малката къща на Харолд на „Арапахо“ не ще има никого до девет и половина вечерта. Освен ако тримата бяха отишли там. В такъв случай ще разбере какво са намислили. Ще стигне до къщичката за броени минути с велосипеда си. Ако все пак мъжете ги няма, може да открие нещо, което най-после да я успокои. Не… не биваше да мисли за това.
„Да те успокои? — подигравателно изрече вътрешният й — Или съвсем да те подлуди? Ами ако действително отриеш нещо нередно? Тогава какво ще предприемеш?“
Нямаше представа. Всъщност нямаше ни най-малка представа.
„Не се безпокой. Стю.“
Но тя се безпокоеше. Отпечатъкът от пръст в дневника й бе причината за това. Защото човек, способен да чете чужд дневник и да „краде“ мисли, бе човек без принципи и съвест. От подобен човек може да се очаква да се промъкне зад гърба ти и да те блъсне в пропастта. Или да използва камък. Или може би пистолет.
„Не се безпокой. Стю.“
„Ако Харолд направи нещо подобно, ще го изгонят завинаги от Боулдър. Как би постъпил тогава?“
Франи знаеше отговора. Все още не бе сигурна дали Харолд е хипотетичният поглед, изникнал във въображението й, но дълбоко в себе си съзнаваше, че за подобни хора има убежище, и то какво!
Намести раницата на гърба си и излезе. Три минути по-късно въртеше педалите на велосипеда си по „Бродуей“ към „Арапахо“ и си мислеше: „Сигурно пият кафе в дневната на Харолд и разговарят за майка Абигейл и всичко е наред.“
Но малката къща на Харолд бе пуста… и заключена.
Това бе необичайно за Боулдър. Някога хората са заключвали когато излязат, за да не им откраднат телевизора, стереоуредбата или бижутата. Но сега всеки можеше да се сдобие безплатно с телевизор или стереоуредба, макар че не би могъл да ги използва поради липсата на електричество. Същото се отнасяше и за бижутата.
„Защо заключваш вратата си, Харолд, когато всичко е безплатно? Защото се боиш от крадци? Възможно ли е?“
Франи не умееше да отваря заключени врати и вече се бе примирила, че трябва да си върви, когато й хрумна да провери прозорчетата на мазето. Те бяха малко над нивото на земята и през тях не се виждаше от мръсотия. Първото, което опита, бавно се отвори и на пода на мазето се посипа пръст.