— Какво означава „теократичен символ“?
— Нещо като земен символ на споразумението с Господ — обясни Харолд и очите му леко се замъглиха. — Например Светото причастие или свещените крави в Индия. Стю възкликна:
— Ах, тези крави… оставят ги да се разхождат навсякъде, дори понякога причиняват задръстване по улиците, нали? Могат да влизат по магазините, или изобщо да напуснат града.
— Да — съгласи се Харолд. — Но повечето от тях са болни, Стю. И винаги са близо до гладна смърт. Някои страдат от туберкулоза. И всичко това, защото са религиозен символ. Хората са убедени, че Бог ще се погрижи за тях, точно както хората тук са убедени, че Бог ще се погрижи за майка Абигейл. Но аз изпитвам известни съмнения към един Бог, според когото е в реда на нещата да се остава едно нещастно животно да умре от глад и болки.
Лицето на Ралф се помрачи и Стю отгатна мисълта му. Изпитваше същото и това му помогна да разбере какво означава майка Абигейл за него. Усети, че думите на Харолд граничат с богохулството.
— Във всеки случай — рязко заяви младежът, изоставяйки темата за индийските свещени крави — ние не можем да променим чувствата, които хората изпитват към майка Абигейл.
— Нито пък искаме — побърза да добави Ралф.
— Точно така! — възкликна Харолд. — Все пак тя ни обедини. Идеята ми беше да яхнем мотоциклетите и следобед да претърсим местността на запад от Боулдър. Ако не се отдалечаваме много един от друг, ще можем да поддържаме връзка чрез радиотелефоните
Стю кимна. Точно това му се искаше да направи през целия ден. Може би старицата действително е закриляна от Всевишния, но не беше редно да я оставят сама в пущинака. Това нямаше нищо общо с религията, по-скоро бе равносилно на престъпно равнодушие.
— Ако я намерим — продължи Харолд, — ще я попитаме дали иска нещо.
— Например да я откараме до града — обади се Ралф.
— Добре — съгласи се Стю. — Смятам, че идеята си я бива. Почакайте за момент, ще оставя бележка на Фран.
Но докато пишеше, изпита непреодолимо желание да се обърне и да провери какво прави Харолд, какъв израз са придобили очите му.
Харолд помоли да го изпратят да претърси участъка с множество завои между Боулдър и Недерланд, защото смяташе, че точно там имаше най-малка вероятност да открият майка Абигейл. Не вярваше дъртата кранта да е стигнала далеч пеша. Но разходката бе приятна и му даваше възможност да помисли.
В седем без четвърт реши, че е време да се връща. Но преди това спря на една отбивка, настани се на дървената маса и се приготви да се подкрепи с шоколадчета й кока кола. Радиотелефонът му висеше на дръжката на мотоциклета. От него се разнесе гласът на Ралф Брентнър, който бе някъде в планината Флагстаф.
— … Намирам се на платото Сънрайз… никаква следа от нея… тук горе има буря…
Сетне прозвуча гласът на Стю — бе по-силен и ясен. Стю претърсваше парка Чатакуа, само на шест километра от Харолд.
— Повтори, Ралф.
Отново се обади Ралф и този път направо крещеше. Харолд с надежда си помисли, че може би той ще получи удар. Това щеше да е прекрасен завършек на деня.
— Никакви следи от нея. Спускам се преди да мръкне. Край!
— Прието — чу се обезкураженият глас на Стю. — Харолд, чуваш ли ме?
Харолд се изправи, бършейки в джинсите омазаните си с шоколад пръсти.
— Харолд? Чуваш ли ме?
Харолд показа среден пръст на радиотелефона, сетне натисна копчето и изрече уморено, преструвайки се на обезсърчен:
— Чувам те. Отклоних се от пътя. Стори ми се, че видях нещо в канавката. Беше старо яке. Край.
— Аха. Добре. Защо не дойдеш в Чатакуа? Можем да изчакаме Ралф заедно.
„Обичаш да заповядваш, а? Имам нещо за теб.“
— Харолд, чуваш ли ме?
— Да. Извинявай, Стю. За миг се замислих. Ще бъда при теб след петнайсет минути.
— Чуваш ли ни, Ралф? — викна Стю така, че Харолд подскочи. Отново показа среден пръст и едновременно с това се усмихна лукаво, мислейки си: „Що не го лапнеш, мръсник такъв!“
— Прието, тръгвам към Чатакуа — гласът на Ралф долетя едва чуто през атмосферните смущения. — Отивам там. Край!
— Аз също — каза Харолд. — Край!
Изключи радиотелефона, прибра антената и отново го провеси на дръжката на мотоциклета, сетне остана неподвижен върху хондата, без да пали двигателя. Носеше войнишко яке с топла подплата, полезна, когато караш мотор при сто и осемдесет метра надморска височина. Но якето имаше и друго предназначение. В един от безбройните джобове с ципове Харолд носеше трийсет и осемкалибров „Смит и Уесън“. Сега го извади и повъртя в ръцете си. Бе зареден и някак си прекалено тежък, сякаш разбираше намерението му да сее смърт, разрушения и убийства. Тази вечер? Защо не?