Бе предложил да търсят майка Абигейл, за да има възможност да остане насаме със Стю. Сега съдбата му предоставяше този шанс, ще се срещне със Стю в Чатакуа, след по-малко от петнайсет минути. Но „експедицията“ се бе оказала полезна в още едно отношение..
Харолд нямаше намерение да измине целия път до Недерланд — мизерно градче, разположено върху планински склон над Боулдър, чиято единствена гордост бе, че Пати Хърст преспала една нощ там, докато бягала от закона. Но докато хондата с равномерно мъркане се носеше нагоре по стръмния път, а студеният въздух режеше като остър бръснач лицето на Харолд, се случи нещо необикновено.
Ако поставите магнит на единия край на масата и парче метал на другия, не се случва нищо. Ако бавно и постепенно придвижите метала към магнита (за миг Харолд си представи как прави това и си напомни непременно довечера да си го запише в дневника), настъпва момент, когато изтласквате парчето метал по-далеч от необходимото. То спира, ала някак си колебливо, сякаш е оживяло и се противопоставя на закона за инерцията. Още едно-две леки побутвания и вие като че (или действително) виждате как парчето метал трепти върху масата, леко вибрирайки, подобно на мексиканско подскачащо бобено зърно, каквото можете да си купите от магазините за куриозни вещи — наглед то е като парченце дърво, но във вътрешността му има жив червей. Още едно побутване и равновесието между триене, инерция и магнитно привличане се нарушава. Парчето метал, вече напълно оживяло, се движи само, все по-бързо и по-бързо, докато накрая се удря в магнита и прилепва към него.
Ужасяваща и все пак странно привлекателна гледка.
Когато през юни настъпи краят на света, тайната на магнетизма все още не бе разгадана, макар според Харолд (който не бе склонен към рационални разсъждения), в основата на явлението бе земното притегляне, а то пък представляваше крайъгълният камък на вселената.
Докато Харолд, яхнал хондата, се носеше нагоре по стръмното планинско шосе, усещайки как въздухът става все по-студен, виждайки как буреносни облаци се струпват по върховете високо над него, той внезапно усети, че в душата му става нещо. Доближаваше точката на равновесие… и малко след това щеше да достигне до точката на преместването. Той бе металното парче, намиращо се на точно такова разстояние от магнита, където всеки лек тласък го изпраща по-далеч, отколкото би го изпратила приложената сила при нормални обстоятелства.
Това бе първото му докосване до божественото. Младежите не признават вярата в Бога, защото ако я приемат, трябваше да приемат смъртта на всички емпирични символи; Харолд също я отхвърляше. Старицата бе надарена със свръхестествени способности, както и Флаг — загадъчният човек. Двамата бяха нещо подобно на радиопредаватели, нищо повече. Истинската им сила се състоеше в хората, сплотени около тях, въпреки че „сигналите“ им бяха коренно противоположни. Поне доскоро Харолд бе убеден в това.
Паркира мотора си в края на главната улица и, вслушвайки се във вятъра, който шумеше в боровете и трепетликата, почувства нещо повече от обикновено магнетично привличане. Усети изумителна, необяснима сила, притегляща го от запад, толкова силно привличане, че се изплаши да не полудее. Знаеше, че осмели ли се да продължи напред, собствената му воля ще изчезне и той ще остане с празни ръце.
И въпреки че няма вина за това, тайнственият човек положително ще го убие.
Той се извърна, изпитвайки облекчението на човек, решил да сложи край на живота си, след като дълго е съзерцавал дълбоката пропаст пред себе си. Тази нощ бе решаваща за съдбата му. Да, можеше да убие Редман с един куршум. Сетне просто ще изчака, докато пристигне онзи непрокопсаник от Оклахома, и ще изстреля още един куршум в слепоочието му. Никой нямаше да се разтревожи от изстрелите; наоколо гъмжеше от дивеч и мнозина ловуваха.
Сега бе седем без десет. Може да убие и двамата до седем и половина. Фран няма да вдигне тревога поне до десет и половина или дори до по-късно, а дотогава Харолд ще бъде далеч, отправяйки се на запад с хондата, прибрал дневника в раницата си. Но това нямаше да се случи, ако просто стои тук и бездейства.
Хондата запали от раз — отличен мотоциклет! Харолд се усмихна. Той бе олицетворение на доброто настроение. Все така ухилен, подкара хондата към парка Чатакуа.
Смрачаваше се, когато Стю видя мотоциклета на Харолд да влиза в парка. След миг фарът на хондата запроблясва между дърветата, обграждащи стръмната алея. Харолд се озърташе, търсейки го с поглед.
Стю, седнал край една падинка, му махна и извика името му.