— Не е било възможно да го отведеш на мотоциклет, Глен.
— Да, но… той ме е последвал, Стю. За подобни случаи четем в „Стар Уикли“… предано куче следва господаря си цели шестнайсет хиляди километра. Как се е добрал дотук? Как?
— Може би по същия начин като нас. Кучетата също сънуват. Не си ли виждал как потръпват лапите на куче, дълбоко заспало на пода в кухнята? В Арнет имаше старец — Вик Палфри, та той разправяше, че кучетата имали два вида сънища, добър и лош. Когато си мърдат лапите, означава, че сънуват добрия. Лошият е, когато ръмжат. Ако събудиш кучето, докато сънува лошия сън ще те ухапе.
Глен изумено поклати глава.
— Искаш да кажеш, че му се е присънило…
— Какво чудно има — упрекна го Стю. Глен се усмихна и кимна.
— О мога да говоря с часове за подобни неща. Аз съм един от най-големите бъбривци на всички времена. Особено, когато наистина се случи нещо.
— Събуждаш се по изгрев и си лягаш, щом мръкне.
— Майната ти, Източен Тексас. Искаш ли да видиш кучето?
— Разбира се.
Къщата на Глен бе на Спрус стрийт на две преки от хотел „Боулдьрадо“. Пълзящият бръшлян, който красеше верандата сега бе изсъхнал, както повечето поляни и цветята в градчето, лишени от ежедневното поливане, тъй като водопроводът бе извън строя.
На верандата стоеше кръгла масичка, на която бяха оставени по една бутилка джин и тоник. („Не е ли отвратително питие без лед?“ — попита Стю, а Глен му бе отвърнал: „След третата чаша ти е все едно.“) До бутилките имаше пепелник с пет лули и книгите „Зен и изкуството да се кара мотоциклет“, „Пистолетът ми е бърз“ и „Четвъртият куршум“ — всички бяха отворени на различни места. До тях се въргаляше отворено пликче пържени картофки с кашкавал.
Коджак лежеше на верандата, положил изранената си муцуна върху предните си лапи. Бе измършавял и жестоко изпохапан, но все пак Стю го позна. Клекна и започна да го гали по главата. Коджак се събуди и го погледна радостно, сякаш искаше да му се усмихне.
— Добро куче — каза Стю, чувствайки как гърлото му се стяга. Като на филмова лента пред очите му преминаха всички кучета, които някога бе имал, откакто майка му му бе подарила стария Спайк, когато Стю бе само на пет. Беше хубаво да имаш куче и доколкото знаеше, Коджак бе единственото куче в Боулдър. Вдигна поглед към Глен, сетне бързо го сведе. Знаеше, че на стария, плешив социолог, който четеше три книги едновременно, никак няма да му хареса, ако го видят с насълзени очи.
— Добро куче — повтори той и Коджак заудря с опашка по дъските на пода, очевидно съгласен с думите на младия мъж.
— Ще ви оставя за малко — глухо изрече Глен. — Налага ми се да отида до тоалетната.
— Разбира се — отвърна Стю без да го поглежда. — Ей, Коджак! Добро момче си ти, стари приятелю. Нали така?
Коджак още по силно замаха с опашка в знак на съгласие.
— Можеш ли да се претърколиш по гръб? Преструвай се на умрял. Хайде, направи го!
Коджак се подчини и замаха с лапи във въздуха. Стю замислено се загледа в превръзката и леко прокара ръка по нея. В горната част на корема на животното се виждаха дълбоки одрасквания, които под превръзката сигурно бяха още по-страшни. Нападателят със сигурност не е бил друго бездомно куче. То би захапало Коджак за гърлото. Съществото, което го бе атакувало, трябва да е било по-ниско от куче. И по-хитро. Може би все пак са били вълци, но Стю се съмняваше, че Коджак би се справил с цяла глутница, Във всеки случай, беше му провървяло, че не го бяха изкормили.
Глен отново се появи на верандата.
— Съществото, което го е нападнало, за малко е щяло да засегне важни вътрешни органи — каза Стю.
— Раните бяха дълбоки и е загубил много кръв — съгласи се Глен. — Не мога да се отърся от мисълта, че вината е изцяло моя.
— Значи Дик твърди, че са били вълци.
— Вълци или койоти…, но се съмнява, че зъбите на койотите могат да причинят толкова дълбоки рани. Съгласен съм с него.
Стю потупа Коджак по задницата и животното се обърна отново по корем.
— Как стана така, че всички кучета измряха, а вълците оцеляха и то най-вече в районите на изток от Скалистите планини?
— Предполагам, че никога няма да узнаем — отвърна Глен. — Както няма да разберем защо грипът уби конете, но не кравите, повечето хора, но не и нас. Не ми се мисли за това. Искам само да се запася с голямо количество кучешки консерви и да храня верния си приятел до насита.