Глен каза, че по негово мнение едва ли ще излезе нещо от по-нататъшното издирване на майка Абигейл, която все пак е на цели сто и осем години. Комитетът се съгласи с мнението му, после гласува за предложението на Стю. За да е точен протоколът, съм длъжна да добавя, че имаше известни възражения по кандидатурата на Харолд Лодър… но както изтъкна Стю, идеята бе негова и да не го изберат за отговорник на групата по издирване бе все едно да му ударят плесница.
Ник: Оттеглям възражението си, но не се отказвам от съмненията си. Просто не го харесвам.
Ралф Брентнър попита дали Стю или Глен ще внесат писмено предложение за групата по издирването, така, че да бъде прибавено към другите материали, които ще отпечати тази вечер. Стю с удоволствие се съгласи. Лари Ъндърууд предложи съвещанието да бъде закрито, Ралф го подкрепи. Всички гласувахме единодушно.
Франсис Голдсмит, секретарка
На следващата вечер на събранието присъстваха почти всички хора от Зоната и за пръв път Лари Ъндърууд, който бе пристигнал тук само преди седмица, доби представа колко многобройно е местното население. Едно е да срещаш хората по улиците , обикновено сами или по двама, а съвсем друга е да ги видиш всичките струпани на едно място — в залата „Чатакуа“. Тя беше претъпкана, част от хората стояха прави между редовете, други отзад в дъното. Изглеждаха някак потиснати и си шепнеха, вместо да говорят високо. За пръв път, откакто Лари пристигна в Боулдър, цял ден валя дъжд. Капките като че увисваха във въздуха, без да те намокрят; дори шумът, вдиган от шестстотин души, не можеше да заглуши потропването на дъжда върху покрива. В залата се разнасяше шумолене на хартия. Хората четяха дневния ред на събранието, напечатан на листове, натрупани върху две масички до самия вход.
Дневният ред гласеше:
1. Прочитане и ратифициране на Конституцията на Съединените американски щати.
2. Прочитане и ратифициране на правата на човека.
3. Избиране на постоянен седемчленен комитет за управлението на Свободната зона в Боулдър.
4. Да се даде правото на вето на Абигейл Фримантьл по всякакви въпроси, повдигнати от представителите на Свободната зона.
5. Създаване на погребален комитет от минимум двайсет души с цел погребването на жертвите от епидемията.
6. Създаване на комитет за ремонт на електроцентралата, състоящ се от минимум шейсет души, задачата на които ще бъде да подновят подаването на електричество преди настъпването на есента и зимата.
7. Създаването на комитет по издирване, състоящ се минимум от петнайсет човека, чиято цел ще бъде откриването на Абигейл Фримантъл.
Лари се улови, че нервните му пръсти правят книжно самолетче от листовката с дневния ред, който знаеше наизуст. Да си член на временния комитет беше забавно, все едно участниците в него бяха деца, които си играят в нечия дневна, пиейки кола, черпейки се с кейк, приготвен от Фран и обсъждайки различни въпроси. Дори онази част за изпращането на шпиони от другата страна на планината, право в лагера на загадъчния човек, му се струваше като игра, отчасти защото не можеше да си представи, че той самият би го сторил. Би трябвало да си си загубил ума, за да рискуваш доброволно живота си. Но на закритите им съвещания в домашна обстановка всичко му се струваше нормално. И ако Съдията, Дейна Юргенс или Том бъдеха заловени, на тези закрити заседания това не му се струваше по-важно, отколкото да загубиш топ или царица, докато играеш шах.
Но сега, седнал в залата с Луси от едната страна и Лио от другата (не бе виждал Надин цял ден, а Лио, изглежда, не знаеше къде е тя; „навън“ бе неговият безразличен отговор) и истината достигна до съзнанието му, изпита чувството като че някой е задействал стенобитна машина. Това не беше игра. Тук имаше петстотин и осемдесет души и повечето от тях нямаха представа, че Лари Ъндърууд не е светец и че първият човек, за когото се бе погрижил след епидемията, бе починал от свръхдоза наркотици.
Дланите му бяха влажни и студени. Пръстите му се опитваха да направят самолетче от листа с дневния ред и той се помъчи да ги спре. Луси хвана едната му ръка, стисна я и му се усмихна. Той успя да й отвърне единствено с нещо подобно на усмивка, а в съзнанието му прозвуча гласът на майка му: „Сякаш когато те е създавал в моето тяло, Господ е пропуснал нещо.“
При тази мисъл го обзе паника. Имаше ли начин да се измъкне от тази каша? Дали нещата не бяха отишли твърде далеч? Не искаше този воденичен камък. Вече бе внесъл предложение на закритото заседание да изпратят съдията Фарис на смърт. Ами ако отхвърлят предложението му и някой друг бъде предложен на неговото място? Дали ще има повторно гласуване за съдията? Сигурно. А после ще гласуват за някой друг. „Когато Лори Констабъл ме предложи, просто ще стана и ще кажа, че отказвам. Така де, никой не може да ме принуди, нали? Не и ако откажа. И на кого, по дяволите, му е нужен целия този шум?“