Някога Уейн Стъки му бе казал: „Има в теб нещичко, дето е като да захапеш станиол.“
Луси тихо му прошепна:
— Всичко ще бъде наред.
Той подскочи.
— Какво?
— Казах че всичко ще бъде наред. Нали така, Лио?
— О, да — отвърна момчето, поклащайки глава. Очите му не се откъсваха от залата, сякаш още не бяха способни да привикнат към големината й. — Разбира се.
„Нищо не разбираш, тъпачко — помисли си Лари. — Държиш ръката ми и не разбираш, че можех да взема друго решение и в края на краищата да убия и двама ви. Май съм на път да убия съдията, а той подкрепя преизбирането ми. В каква идиотска ситуация попаднах!“ От гърлото му се изтръгна глух стон.
— Каза ли нещо? — попита Луси.
— Не.
Стю прекоси сцената и застана на подиума; червеният му пуловер и сините джинси изглеждаха необикновено ярки под светлината на лампите, включени към генератор „Хонда“ от Брад Кичнър и неговият екип от електростанцията. Откъм средата на залата се разнесоха аплодисменти, а вроденият цинизъм на Лари го накара да предположи, че това е организирано от Глен Бейтман. Всъщност нямаше никакво значение. Първите единични ръкопляскания се превърнаха в гръмки аплодисменти. Стю спря на сцената и на лицето му се изписа комично удивление. Към овациите се прибавиха одобрителни подвиквания и пронизителни подсвирквания.
После всички в залата се изправиха на крака и се раздадоха викове: „Браво! Браво!“ Стю вдигна ръце, но овациите не само не престанаха, ами станаха още по-бурни. Лари хвърли кос поглед към Луси и видя, че тя енергично пляска с ръце, очите й бяха приковани в Стю, на устните й блуждаеше радостна усмивка, а по лицето й се стичаха сълзи. От другата му страна Лио също ръкопляскаше с такава сила, че Лари си помисли: „Ако продължава така, дланите му ще се откъснат.“ Поради изблика на силни чувства момчето отново бе загубило дар слово, както понякога човек внезапно забравя езика, който не му е майчин. В момента Лио можеше само да дюдюка силно и ентусиазирано.
Бред и Ралф бяха успели да включат към генератора и високоговорители. Стю заговори пред микрофона, но гласът му се загуби сред бурните аплодисменти.
— Дами и господа, моля седнете…
Но хората не бяха готови да седнат. Овациите продължаваха. Лари сведе поглед, усетил болка в ръцете си и едва в този миг осъзна, че ръкопляска не по-малко ентусиазирано от останалите.
— Дами и господа…
Високо над хората, двойка лястовици, свили гнездо в опустялата след епидемията зала, летяха като полудели, отчаяно опитвайки се да избягат от шумната тълпа.
„Ръкопляскаме на себе си — помисли си Лари. — Щастливи сме от факта, че сме тук и сме живи и сме заедно. Може би приветстваме новосъздаденото общество? Здравей Боулдър. Най-после сме тук. Прекрасно е да си жив.“
— Дами и господа, моля седнете. Ще ви бъда много благодарен.
Аплодисментите постепенно започнаха стихват. Сега се чуваше как някои от жените — и някои мъже също — подсмърчат. Разговорите секнаха. Из залата се разнесе шумолене — хората сядаха по местата си.
— Радвам се, че всички сте тук — започна Стю. — Радвам се, че и аз самият съм тук. — От микрофона се разнесе вой и младият мъж промърмори: — Проклето нещо! — Шепотът му се чу ясно в залата. Избухна смях и Стю се изчерви. — Май отново ще трябва да свикваме с тия неща — заяви той и думите му предизвикаха нов взрив от смях.
Когато в залата отново се възцари тишина, Стю продължи:
— За онези, които не ме познават, аз съм Стюард Редман от Арнет, Тексас, макар това градче да е доста далеч оттук. — Спря за миг, изкашля се, микрофонът отново започна да вие и младият мъж отскочи назад. — Аз също съм притеснен, така че ви моля да ме извините…
— Дадено, Стю! — викна темпераментно Хари Дънбартьн и в залата се разнесе одобрителен смях. „Все едно, че са хлапета край лагерен огън — помисли си Лари. — Току виж запели химни. Обзалагам се, че ако майка Абигейл беше тук, вече да са го направили.“
— Последният път, когато ме гледаха толкова много хора, бе когато участвах във финалния футболен мач между двете гимназии, но тогава публиката можеше да се наслаждава на още двайсет и едно момчета, да не говорим за мажоретките с мини полички.