— Безпокои ли те нещо, скъпа?
Тя поклати глава, но на Стю му се стори, че в очите й проблясват сълзи.
— Какво се е случило? Кажи ми.
— Няма нищо. Именно това ме притеснява. Внезапно осъзнах, че сме останали по-малко от шестстотин души, които да пеят химна. Няма ги количките с хот дог. Нито виенското колело на Кони Айлънд. Никой не изпива по чашка в „Спейс Нидъл“ в Сиатъл. Най-после е открит начин за прекратяване на търговията с наркотици в големите градове. В нашата страна се случваха ужасни неща, но смятам, че бяхме незаслужено наказани. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Да.
— В дневника си записвам факти, които трябва да се помнят. Искам детето ми да знае… о, всичко онова, което никога вече няма… Знаеш ли, става ми тъжно, като се замисля за това. Може би трябваше да напиша „свят, който безвъзвратно е изчезнал“.
Разрида се, спря и притисна длан към устните си, опитвайки да се овладее.
— Навярно всички са се почувствали като тебе — промълви Стю и я прегърна. — Бъди сигурна, че мнозина ще си поплачат тази нощ, преди да заспят.
— Не съм предполагала, че мога да скърбя за миналото — прошепна тя и се разрида още по-силно — Тези… тези незначителни подробности продължават да ми се натрапват. Търговците на коли. Франк Синатра. Орчард Бийч през юли, претъпкан с хора, повечето от Квебек. Онзи глупак от МТV. — Ранди, май така се казваше. Светът, който… о, Боже, все едно, че рецитирам поема на Род Макюън!
Стю я прегърна и се опита да я утеши, спомняйки си как едно време леля му Бети бе изпаднала в подобна криза заради някакъв хляб, който не беше бухнал — беше бременна в седмия месец с братовчед му Лади — и той помнеше как лелята бършеше очите си с кърпата за съдове и му казваше да не се тревожи, тъй като всяка бременна жена изпада в нервни кризи.
След известно време Франи промълви:
— Вече се чувствам по-добре. Да вървим.
— Обичам те! — възкликна Стю.
Продължиха пътя си и след няколко минути младата жена попита:
— Какво си спомняш от миналото? Какво се е запечатало най-силно в паметта ти?
— Знаеш ли… — започна той, после млъкна и се засмя.
— Не, не знам, Стюарт.
— Много е глупаво. — Кажи ми го.
— Не съм сигурен, че трябва. Страхувам се, че ще ме помислиш за луд.
— Кажи ми! — Бе виждала Стю в различни настроения, но никога толкова смутен и нерешителен.
— Не съм го споделял с никого — отвърна той, — но през последните няколко седмици мисля все за онова, което ми се случи през 1982. Тогава работех в бензиностанцията на Бил Хапскомб. Бяха ме уволнили от завода за калкулатори и Бил ме назначи на половин работен ден, от единайсет вечерта, докато затворят, което означаваше към три сутринта. Нямаше много работа, след като хората от хартиената фабрика зареждаха колите си на връщане от последната смяна… повечето от нощите не се вясваше нито една кола между полунощ и три часа. През това време четях книга или списание, понякога и подремвах.
Франи си го представи — него, човекът, който по силата на обстоятелствата щеше да стане неин мъж — как дреме в пластмасовия стол с отворена на коленете книга, как спи в острова от бяла светлина, един остров, заобиколен от необятната тексаска нощ. Сърцето й се сви при мисълта колко много го обича.
— Та тази нощ, беше към два и петнайсет, бях си вдигнал краката на бюрото на Хап и четях някакъв уестърн — Луис Ламур, Елмър Леонард, нещо подобно, и ето, че пред бензиностанцията спира стар понтиак. Всичките му стъкла са свалени, а от касетофона гърми гласът на Ханк Уилиямс. Шофьорът, човек на средна възраст, беше сам. Привлекателен мъж, но някак си странен — искам да кажа, изглеждаше така, сякаш може да ти причини нещо отвратително, без да се замисля много. Имаше гъста, къдрава тъмна коса. Между краката си притискаше бутилка вино, а на огледалото за обратно виждане висяха два зара. Каза ми: „Налей от най-хубавото“ и аз отвърнах „Добре“, но за секунда останах като прикован и го зяпах. Защото ми изглеждаше познат. Играех си на „отгатни чие е това лице“.
Бяха стигнали до ъгъла; сградата, в която живееха бе от другата страна на улицата. Спряха. Франи го наблюдаваше внимателно.
— Казах: „Познавам ли ви от някъде? Да не сте от Корбет или Максин?“. Но всъщност не ми се вярваше да е от тези два града. А човекът отвърна: „Не, но минах през Корбет веднъж със семейството си, когато бях малък. Няма място в Америка, където да не съм бил. Баща ми беше от военновъздушните сили.“