— Е, не знаехме в какво настроение ще бъдат хората. Лично аз си казвах — особено след като майка Абигейл си отиде, че ще бъдат потиснати, дори озлобени. А пък и този Импенинг с неговите злокобни предсказания…
— Питам се дали не може да го накараме да млъкне — замислено изрече Стю.
— Но нещата се развиха по друг начин. Хората бяха толкова… щастливи, че са заедно. Почувства ли го?
— Да.
— Напомни ми реакцията на публиката след реч на някой прочут евангелист. Не смятам, че Харолд го е планирал, просто е използвал момента.
— Просто не зная какво да мисля за него — промълви Стю. — Онази вечер, докато търсихме майка Абигейл, наистина ми стана жал за него. Когато Ралф и Глен се появиха, той изглеждаше направо ужасно, сякаш всеки момент ще припадне. Но когато преди малко разговаряхме на поляната и всички го поздравяваха, беше се надул като пуяк. Усмихваше се триумфално и навярно си казваше: „Е, видяхте ли колко ви струва комитетът, глупаци такива!“ Прилича на мозайка, която нито едно дете не може да нареди.
Фран протегна краката си и се загледа в тях.
— Виждаш ли нещо смешно в краката ми, Стюарт?
Младият мъж ги изгледа критично.
— Не. Само дето носиш тези смешни обувки. Пък и безспорно стъпалата ти са доста големи.
Тя шеговито го плесна.
— Маратонките са полезни за краката — пише го във всички списания. За твое сведение, нося само трийсет и шести номер, което означава, че имам малки крака.
— Но какво общо има номерът на обувките с Харолд? Хайде да се прибираме, скъпа. Късно е.
— Нищо, предполагам. Просто той непрекъснато ме гледаше в краката. Дори след събранието, когато седяхме отвън на тревата и разговаряхме. — Тя поклати глава и се намръщи. — Защо ли Харолд Лодър се интересува от краката ми?
Лари и Луси стигнаха до дома си, хванати за ръце. Лио ги бе оставил, за да се прибере при мама Надин.
Когато стигнаха до вратата, Луси каза:
— Страхотно събрание, а? Никога не съм предполагала… — Думите й секнаха, когато нечия тъмна сянка се размърда на верандата. Лари усети как страхът стяга гърлото му и си помисли уплашено: „Това е Той. Дошъл е да ме вземе… Сега ще видя лицето му.“
По-късно се питаше как така се е заблудил, защото на верандата стоеше само Надин Крос. Носеше рокля от някакъв мек сивосинкав плат, а косата й се спускаше по раменете и гърба й — черна коса с бели кичури.
„Пред нея Луси изглежда като кола, купена на старо“ — каза си той и веднага мислено се упрекна. Така говореше предишният Лари… предишният Лари? Със същия успех можеше да се каже предишният Адам!
— Надин! — разтреперано изрече Луси и се хвана за сърцето. — Ужасно ме изплаши… помислих… е, не знам какво си помислих.
Чернокосата жена не й обърна внимание.
— Мога ли да поговоря с теб? — обърна се тя към Лари.
— Сега ли? — Той косо погледна към Луси, или поне му се стори, че го е направил… по-късно не можеше да си спомни как е изглеждала Луси в този момент. Сякаш бе затъмнена, но по-скоро от по-тъмна звезда, отколкото от по-ярка.
— Мисля, че утре сутрин ще бъде по…
— Сега, Лари. Сега или никога.
Той отново погледна към Луси, този път наистина я видя и забеляза примирението, изписано на лицето й. Тя местеше поглед от Надин към Лари и обратно. Младият мъж забеляза терзанието й.
— Сега ще се прибера, Луси.
— Не, няма — заяви тя отчаяно. Сълзи блестяха в очите й. — Сигурна съм.
— Идвам си след десет минути.
— Десет минути, десет години — промълви Луси. — Дошла е за теб, Лари. Донесе ли каишката и намордника, Надин?
За Надин Луси Суон сякаш не съществуваше. Очите й, тези тъмни, огромни очи, бяха приковани в Лари. За него щяха да останат завинаги най-странните и най-красиви очи, които някога е виждал, очи, които те преследват, когато си в опасност или просто има опасност да полудееш от мъка.
— Сега се връщам, Луси — произнесе той машинално.
— Тя…
— Хайде, доизкажи се.
— Да, така и ще направя. Значи тя се появява, а аз мога да вървя по дяволите.
Побягна по стъпалата, препъвайки се на последното, запази равновесие, отвори вратата и я тресна зад себе си.
Надин и Лари дълго се гледаха, като че изпаднали в транс. „Така става понякога — помисли си младият мъж. — Срещаш нечии очи в срещуположния край на стаята и ги помниш за цял живот, или видиш в другия край на претъпкана платформа в метрото човек, който е твой двойник, или чуеш смях на улицата, напомнящ ти за смеха на първото момиче, с което си се любил…“
Но незнайно защо усети горчилка в устата си.
— Да се поразходим до ъгъла и обратно — промълви Надин. — Ще направиш ли поне това за мен?