— По-добре да се прибирам. Избрала си неподходящо време за посещение.
— Моля те! Само до ъгъла и обратно? Ако искаш, ще падна на колене и ще те помоля. Ето, виж!
И за негов ужас тя коленичи, повдигайки полата си, показвайки голите си бедра, подсказвайки му, че не само те са голи. Лари не знаеше какво става с него. Очите й бяха приковани в неговите, виеше му се свят, долавяше необикновена притегателна сила, свързана по някакъв начин с жената, коленичила пред него, с уста на нивото на…
— Стани! — грубо заповяда той. Хвана я за ръцете и я дръпна нагоре, опитвайки се да не гледа към полата й, която се бе повдигнала още повече; бедрата й бяха с цвета на сметана, не бледи като на мъртвец, а безкрайно съблазнителни.
— Хайде! — отново я подкани, но този път по-меко. Тръгнаха на запад към планините, които се извисяваха в далечината — черни триъгълници, закриващи звездите, появили се на небето след спирането на дъжда. Нощните разходки в тази посока го караха да се чувства неспокоен, но и някак авантюристично настроен, а сега, когато Надин вървеше до него, тези чувства сякаш се засилваха. Винаги бе имал много реалистични сънища, а преди три-четири нощи сънува тези планини, пълни с тролове — страшни зеленооки същества с големи глави на олигофрени и силни ръце с къси пръсти. Ръце на удушвачи. Идиоти-тролове, охраняващи планинските проходи. Чакащи да настъпи неговото време — времето на зловещия човек.
Подухна лек ветрец и разпиля боклуците по улицата. Лари и Надин минаха покрай големия супермаркет, където няколко колички за пазаруване стояха сред огромния паркинг като мъртви стражи, припомняйки му за тунела Линкълн. Там също имаше тролове. Бяха мъртви, но това не означаваше, че всички чудовища в този нов свят са загинали.
— Нарочно го направи — промълви Надин. — Направи го трудно за теб, защото разбра истината. Искам те сега. И се страхувам, че закъснях. Искам да остана тук.
— Надин…
— Не! — извика жената яростно. — Остави ме да довърша. Искам да остана тук, не разбираш ли? И ако сме заедно, ще успея. Ти си последният ми шанс — изрече тя с треперещ глас. — Джо си отиде.
— Не, не е — каза Лари, усещайки се объркан, глупав и недодялан. — Оставихме го при твоя дом. Няма ли го там?
— Не. Има момче на име Лио Рокуей, което спи в леглото си.
— Какво…
— Чуй ме! — възкликна тя. — Изслушай ме, не можещ ли поне за миг да ме изслушаш? Докато Джо бе с мен, всичко беше наред. Можех… да бъда силна. Но той вече няма нужда от мен. А аз трябва да съм необходима някому.
— Но ти си му необходима!
— Разбира се — прошепна Надин и Лари отново изпита страх. Тя вече не говореше за Лио, а незнайно за кого. — Той има нужда от мен. От това се страхувам. Ето защо дойдох при теб. — Тя пристъпи по-близо и вдигна поглед. Младият мъж усети уханието на чистота, излъчващо се от тялото й и я пожела. Но някакъв вътрешен глас му прошепна да се върне при Луси. Трябваше да се вслуша в него, ако искаше да остане в Боулдър. Ако зарежеше всичко и тръгнеше с Надин, трябваше същата вечер да напуснат града. Това щеше да бъде краят. Старият Лари щеше да възтържествува.
— Трябва да се прибирам — заяви той. — Извинявай. Налага се да се справиш сама, Надин. — Не беше ли използвал тези думи по един или друг повод през целия си живот? Защо трябваше да изплуват в паметта му точно сега, когато бе сигурен в правотата си, и да го карат да се съмнява в себе си?
— Люби ме — прошепна тя и го прегърна. Притисна тялото си до неговото и по излъчващата се от нея топлина Лари разбра, че е бил прав. Надин носеше само рокля и нищо друго. „Чисто гола е отдолу“ — помисли си той и почувства неимоверна възбуда.
— Точно така, усещам те — изрече Надии и започна да се извива и да се търка в него — встрани, нагоре и надолу, сякаш го масажираше. — Люби ме и това ще сложи край на всичко. Ще бъда в безопасност. В безопасност.
Той вдигна ръка (по-късно не можеше да си обясни защо го бе направил, когато можеше да й се подчини и да я обладае), но той някак си успя и се освободи от прегръдката й и я блъсна с такава сила, че Надин се препъна и едва не падна. От устата й се изтръгна тих стон.
— Лари, ако знаеше…
— Е не знам. Защо не се опиташ да ми обясниш, вместо да ме изнасилваш?
— Да те изнасилвам! — повтори тя и се изсмя пискливо. — Ама че майтап! О, как го каза! Аз да те изнасилвам! Ох, Лари!
— Много добре знаеш, че можеше да получиш всичко от мен. Можеше да го получиш миналата седмица, или по-миналата, когато сам те помолих.
— Беше прекалено рано — прошепна Надин.
— А пък сега е твърде късно — отвърна той, мразейки грубия си тон, който не можеше да контролира. Все още трепереше от страст. — Какво ще правиш сега?