Моторът на веспата се закашля, сетне отново заработи нормално. Внезапно Надин изпита едновременно ужасяващ и някак си сексуален страх; вибриращата седалка на мотопеда я накара да почувства топлина между бедрата си. „Ами че ти си възбудена, Надин — помисли си тя развеселено, — ах, ти, палавнице!“. От дясната й страна се намираше пропаст, падането в която означаваше сигурна смърт. Ами нагоре по пътя? Е, ще види. Бе твърде късно да се върне назад и тази мисъл я накара да се почувства парадоксално свободна.
След час се озова на платото Сънрайз, макар до изгрева да оставаха няколко часа. Платото бе близо до върха на Флагстаф и хората от Свободната зона често правеха излети дотам. В ясен ден — каквито бяха повечето дни в Боулдър, поне през летния сезон — от платото се виждаха градът и шосе № 25, което водеше на юг към Денвър и сетне се губеше в маранята към Ню Мексико. На изток се простираха равнини чак до Небраска, а в по-близък план се виждаше каньонът Боулдър, подобен на рана от нож, прорязана върху склона обрасъл с борове.
Надин виждаше единствено онова, което се разкриваше под светлината на фенерчето, оставено на масата за пикник близо до пропастта. Бе сложила на масата голям бял лист, а върху него триъгълната дъсчица, подобна на паяк. От долната й част, подобно на жилото на паяк, стърчеше молив, леко докосващ белия лист.
Надин бе в трескаво състояние, граничещо с еуфория и ужас. Идейки до тук с веспата, която не бе пригодена за изкачване на планини, тя бе изпитала това, което Харолд бе почувствал в Недерланд. Усещаше тайнствения човек. Но докато Харолд бе усетил присъствието му по доста прецизен, „технологичен“ начин, като парче стомана, привлечено от магнит, то за Надин това беше мистично преживяване, прекрачващо границата на нормалното. Сякаш тези планини, в чиито подножие се намираше, бяха ничия земя между две сфери на влияние — на Флаг от запад и на старицата от изток. Тук се смесваха два вида магии и създаваха собствена атмосфера, която нямаше нищо общо нито с Бог, нито със Сатаната, а беше напълно езическа. Надин усети, че се намира в свърталище на духове.
А дъсчицата…
Бе захвърлила пъстрата кутия с надпис „Произведено в Тайван“. Дъсчицата всъщност бе парче щампован картон, но това нямаше значение. Беше инструмент, който тя можеше да използва само веднъж — би посмяла да използва веднъж — а дори зле направеният инструмент можеше да изпълни задачата си; да разбие врата или прозорец, да напише Име.
Надписът върху кутията отново изскочи пред очите и:
„Удивете приятелите си!“ „Направете тържеството си по-интересно!“
Каква беше песента, която Лари понякога си тананикаше, карайки хондата? „Ало, централа, какво става с връзката? Искам да говоря с…“
Да говори с кого? Това бе въпросът, нали?
Спомни си времето, когато в колежа бяха използвали подобна дъсчица. Случило се бе преди повече от дванайсет години… но сякаш бе вчера. Беше се качила на третия етаж на общежитието, за да говори с момиче на име Рейчъл Тим за домашното, което двете трябваше да напишат. Стаята бе пълна с момичета. Всички се смееха и хихикаха. Надин си бе помислила, че се държат така, сякаш са дрогирани.
— Престанете! — извика Рейчъл през смях. — Да не би да очаквате, че духовете ще се свържат с нас, ако се държите като магарета?
Мисълта за смеещи се магарета ги накара да се разсмеят още по-силно. Дъсчицата бе поставена, както и сега, триъгълен паяк на три крака, с молив, насочен надолу. Докато се кискаха, Надин бе взела куп листа от скицник и прочете написаните на тях „послания от астралния свят“.
„Томи каза, че отново си използвала ягодовия шампоан.“
„Мама каза, че е добре.“
„Чунга-чанга!“
„Джон каза, че няма да пърдиш толкова, ако престанеш да ядеш боб в стола!!“
Още съобщения, също толкова глупави и безсмислени.
Затихналите смехове отново избухнаха. Три момичета седяха на леглото, докосвайки с пръсти дъсчицата на различни места. За миг не се случи нищо. Сетне моливът помръдна.
— Ти го направи, Сенди! — обвини я Рейчъл.
— Не съм.
— Шт!
Моливът се размърда отново и момичетата занемяха, Раздвижи се, спря, отново се раздвижи. Появи се буквата Б.
— Ба… — каза Сенди.
— Баба ти! — каза някой и отново всички се закискаха.
— Шт!
Дъсчицата започна да се движи бързо, изписвайки буквите А, Щ и А.
— Баща ми, тук е твоята сладурана! — обади се момиче на име Пати и се изсмя. — Трябва да е баща ми, той почина от инфаркт, когато бях тригодишна.