— Пише още нещо — каза Сенди.
К, А, З, В, А — бавно изписа моливът.
— Какво става? — прошепна Надин на високо момиче с конско лице, което не познаваше. Момичето наблюдаваше сеанса с ръце в джобовете и на лицето му бе изписано отвращение.
— Момиченца, играещи си на нещо, което не разбират. Това става — бе отговорът, изречен шепнешком.
— Баща казва Пати — прочете Сенди. — Това е скъпият ти татко, Пат.
Отново избухна смях.
Момичето с конското лице носеше очила. То измъкна ръце от джобовете на гащеризона си и свали очилата си. Лъсна ги и обясни на Надин, отново шепнейки.
— Дъсчицата е уред, използван от медиуми и психокинетици…
— Какви?
— Психокинетиците са учени, които изследват движението, както и съкращаването на мускулите и нервите.
— О!
— Те твърдят, че дъсчицата всъщност реагира на незначителните мускулни съкращения, вероятно ръководени от подсъзнанието. Разбира се, медиумите и ясновидците твърдят, че дъсчицата се движи от други сили, идващи от отвъдното…
Отново избухна истеричен смях. Надин надникна през рамото на момичето с конското лице и видя посланието: „Баща каза, Пати трябва престане да ходи“
— … до тоалетната — допълни друго момиче и всички отново се разсмяха.
— С тези неща шега не бива — презрително изсумтя момичето с конското лице. — И медиумите и учените твърдят, че автоматичното писане крие опасности.
— Духовете са настроени враждебно тази нощ, така ли? — попита Надин шеговито.
— Вероятно те винаги са настроени враждебно — отвърна събеседничката й и я изгледа с неприязън. — Съществува и друга опасност: да получиш съобщение от подсъзнанието си, което си абсолютно неподготвена да приемеш. Има документирани случаи на автоматично писане, което е излязло извън контрол. Чувала съм за полудели хора вследствие подобни експерименти.
— О, това твърдение ми се струва пресилено. Та нали е само игра.
— Понякога игрите се превръщат в сериозни неща.
Избухна още по-силен смях и Надин не успя да отвърне.
Момичето на име Пати бе паднало от леглото и лежеше на пода, държейки се за корема, смеейки се и ритайки с крака. Цялото послание гласеше: „Татко казва Пати, престани да ходиш на надбягванията с Леонард Катц.“
— Ти си го направила! — извика Пати на Сенди, когато най-сетне успя да седне.
— Не съм, Пати! Наистина!
— Беше твоят баща! От отвъдното! — обади се друго момиче с гробовен глас, имитирайки отлично Борис Карлоф. — Просто следващия път, когато си свалиш гащичките на задната седалка в доджа на Леонард, знай, че татко ти те наблюдава.
При тази иронична забележка отново избухна смях. Надин отиде до Рейчъл и докосна ръката й. Искаше да я попита за домашното и после да се измъкне, без да я забележат.
— Надин! — викна Рейчъл. Очите й блестяха. Страните й бяха порозовели. — Седни! Да видим дали духовете имат послание за теб!
— Не, наистина, дойдох да те попитам…
— О, я остави тези домашни! Това тук е важно, Надин! Голямо забавление! Трябва да опиташ. Ето, седни до мен. — Джени, настани се от другата страна.
Джени се подчини и при повторното настояване на Рейчъл, Надин откри, че докосва дъсчицата с осемте си пръста. Кой знае защо извърна глава и погледна към девойката с конското лице. Тя поклати глава, очилата й отразиха луминесцентната светлина и превърнаха очите й в белезникави мълнии. Бе изпитала моментен страх, припомни си Надин сега, когато гледаше към друга дъсчица, осветена от фенерчето, спомни си и какво бе казала на очилатото момиче: „Та нали това е само игра, какво толкова ужасно може да се случи?“
— Тихо, всички — заповяда Рейчъл. — Духове, имате ли послание за нашата сестра Надин Крос?
Моливът не помръдна. Надин се почувства неловко.
— Внимание, внимание! — извика момичето, което имитираше Борис Карлоф. — Духовете се канят да проговорят!
Нови хихикания.
— Шт! — заповяда Рейчъл.
Надин реши, че ако другите две момичета не задвижат молива, така че да напише каквато и да е глупост, тя самата ще го стори — ще го плъзне, за да изпише нещо смешно, например „Буу!“, и ще си тръгне.
Точно когато се канеше да опита, триъгълната дъсчица неочаквано се раздвижи под пръстите й, а моливът надраска дълга, диагонална черта върху бялата страница.
— Хей! Не е честно да подскачате така, духове — смутено изрече Рейчъл. — Ти ли го направи, Надин?
— Не.
— Джени?
— Не. Честно.
Дъсчицата отново подскочи и момичетата, едва не изпуснаха краищата му.
— Майчице! Усетихте ли… — плахо попита Надин.