— Трябва да разбера какво искаш за бебето — тихо рече Стю. — Не ми ли каза хиляда пъти? Че искаш то да порасне в свят, който не е напълно побъркан. Искаш да е в безопасност — той или тя. Аз искам същото. Нямах намерение да го кажа пред останалите. То е само за нас двамата. Ти и бебето с,те главната причина да се съглася.
— Знам — прошепна тя с пресипнал глас.
Той повдигна брадичката й с пръст. Усмихна й се, тя направи опит да му отвърне. Бе уморена усмивка, а по страните й се стичаха сълзи, но все пак бе по-добре, отколкото изобщо да не се усмихне.
— Всичко ще бъде наред — увери я той.
Фран бавно поклати глава, а сълзите й се стичаха в лятната нощ.
— Не вярвам — каза тя. — Не, наистина не вярвам.
Дълго лежа будна тази нощ, размишлявайки върху факта, че топлината се постига само чрез изгаряне — Прометей бе загубил очите си заради това — и че любовта винаги се заплаща с кръв.
Странна увереност я завладя, толкова вцепеняваща, колкото полазваща по вените анестезия, че те ще свършат, газейки в кръв. Мисълта я накара да сложи ръце на корема и да си припомни за пръв път от седмици насам за съня си: зловещия човек с неговата усмивка…
През свободното си време Харолд участваше в издирването на Майка Абигейл с група доброволци, но иначе работеше в комитета по погребване на труповете. Прекара двайсет и първи август в каросерията на боклукчийски камион с още петима мъже, всичките с тежки гумени ръкавици, ботуши и предпазно облекло. Отговорникът на комитета, Чад Норис, бе излязъл на това място, което наричаше с почти страховито спокойствие погребална площадка номер едно. Намираше се на петнайсетина километра югозападно от Боулдър в местност, използвана някога като открита мина за въглища. Площадката бе гола като лунен пейзаж под изгарящото августовско слънце. Чад беше приел поста неохотно, защото някога бе работил като помощник предприемач в Мористаун, Ню Джърси.
— Тук няма предприемачество — бе казал той тази сутрин на автогарата на Грейхупд между Арапахо и Уолнът, където се намираше сборният пункт на комитета. Бе запалил цигара Уинстьн и се бе ухилил на двайсетината мъже, които го заобикаляха. — Предприемачество е, но не истинско, ако ме разбирате.
Неколцина пресилено се усмихнаха, Харолд най-широко от всички. Коремът му къркореше, защото не бе посмял да закуси. Не бе сигурен дали ще може да задържи в стомаха си храна, като се има предвид естеството на работата. Би се заел прилежно да издирва Майка Абигейл и никой не би протестирал, дори ако всички в Свободната зона мислеха (ако изобщо имаше мислещи хора в Свободната зона освен него самия — спорен въпрос), че да я търсят петнайсетина човека е смешна работа, като се има предвид, че трябва да претърсят хиляди квадратни метра гори и равнини около Боулдър. И, разбира се, тя може би никога не бе напускала Боулдър, май никой не бе помислил за това (което не учудваше Харолд). Можеше да е някъде в центъра на града и въпреки всичко нямаше да я намерят, без да претърсят всички къщи. Редман и Андрос не бяха протестирали, когато Харолд бе предложил комитетът по издирването да работи през почивните дни или следобедите, което му подсказваше, че те го приемат като приключен случай.
Можеше да се занимае с това, но кой е най-харесваният човек във всяко общество? Кой е най-довереният? Ами този, който се занимава с мръсната работа, и то с усмивка. Човекът, който върши работата, която не можеш да извършиш сам.
— Все едно, че погребваме разложен мъртвец — каза им Чад. — Ако си го повтаряте, ще бъдете наред. Някои от вас може и да повърнат в началото. В това няма нищо срамно; само се постарайте да се скриете, за да не ви гледат останалите. Когато повърнете веднъж, после ще ви е по-лесно да мислите по този начин: разложен мъртвец. Нищо друго освен разложен мъртвец.
Мъжете се споглеждаха неспокойно. Чад ги раздели на три отряда от по шест човека. Той и още двама отидоха да подготвят мястото за онези, които бяха докарани. На всеки екип бе даден определен район в града, където да работят. Екипът на Харолд прекара деня в района на Тейбъл Меса, насочвайки се бавно на запад от бариерата на изхода от Боулдър към Денвър. Нагоре по Мартин Драйв към пресечката с Бродуей и надолу по Трийсет и девета и сетне обратно нагоре по Четирийсета, къщи от предградието в район сега към трийсетгодишен, датиращ от времето на големия заселнически бум в Боулдър, къщи с един етаж над земята и втори отдолу.
Чад ги бе снабдил с противогази от местния оръжеен склад на националната гвардия, но не стана нужда да ги използват преди обяд (обяд, какъв обяд? Този на Харолд се състоеше от ябълково пюре; това бе всичко, което можеше да си наложи да изяде). След което влязоха в църквата на Светците от последния ден в долния край на Тейбъл Меса Драйв. Тук се бяха приютили болни от чума, бяха умирали тук, може би повече от седемдесет и миризмата бе невероятна.