— Разложен мъртвец — каза на висок глас, отвратен, един от колегите на Харолд. Харолд се препъна и побягна навън покрай него. Зави зад ъгъла на красиво тухлено здание, което беше избирателен пункт през годините на избори, повърна ябълковото пюре и откри, че Норис бе прав: наистина се почувства много по-добре.
Направиха два курса с камиона и през по-голямата част на следобеда изпразваха църквата. „Двайсет мъже — помисли си Харолд, — за да се справят с всичките трупове в Боулдър.“ Направо е смешно. Мнозина от предишното население на Боулдър се бяха разбягали като зайци, уплашени от изследователския център, но все пак… Харолд предполагаше, че едва ли ще могат да закопаят по-голямата част от труповете, преди да падне сняг (не че той смяташе да бъде тук по това време) и повечето от хората никога нямаше да научат истинската опасност от нова епидемия — тази, към която нямат имунитет.
„Комитетът на Свободната зона е пълен с чудесни идеи“ — помисли си той презрително. С комитета всичко ще бъде прекрасно… докато добрият стар Харолд се грижи да им връзва връзките на обувките. Добрият стар Харолд става за тази работа, но не и чак дотам, че да влезе в проклетия постоянен комитет. Господи, не. Никога няма да бъде достоен дори да покани момиче на танцова забава в училищния салон в Оугьнкуит. Мили Боже, не и Харолд.
Е, някой беше запомнил. Някой помни резултатите, деца. И името на този някой е (маестро, може ли барабаните?) Харолд Емъри Лодър.
Върна се при църквата, като бършеше устата си и се усмихваше с най-добрата си усмивка, кимайки, че е готов да продължи. Някой го потупа по гърба и усмивката му стана още по-широка. Помисли си: „Някой ден ще си загубиш ръката заради това, говно,“
Направиха последния курс в пет без петнайсет. Напълниха каросерията с последните трупове от църквата на Светците от последния ден. В града камионът трябваше да направи много маневри през застиналото улично движение, но на Колорадо стрийт 119 три камиона влекачи изтегляха колите в дупки от двете страни на пътя. Те лежаха там като преобърнати играчки на някакво дете великан.
Край изкопаните гробове вече бяха паркирани два оранжеви камиона. Около тях стояха мъже, свалили тежките гумени ръкавици, пръстите им бяха побелели и сбръчкани от запарването. Пушеха и разговаряха без определена цел. Повечето от тях бяха доста пребледнели.
Настъпи моментът Норис и двамата му помощници да действат. Постлаха голям найлон върху каменистата земя. Норман Кейлог, луизианецът, който караше камиона на групата на Харолд, отстъпи назад. Отвориха задния капак и първите тела паднаха върху найлона като вкочанени парцалени кукли. Харолд искаше да се извърне, но се страхуваше останалите да не го изтълкуват като слабост. Не го притесняваше това как падат, а по-скоро шумът, който издаваха. Шумът, който издаваха когато се удареха в онова, което щеше да бъде техен саван.
Бръмченето на мотора се засили и се чу воят на хидравлика, когато ремаркето започна да се издига. Сега телата заваляха като дъжд. Харолд изпита мигновено състрадание, чувство толкова дълбоко, че го заболя. „Разложен труп — помисли си той. — Колко беше прав. Само това е останало от тях. Само… разложен труп.“
— Хо! — извика Чад Норис, и Кейлог премести камиона, после спря. Чад и помощниците му стъпиха на найлона с гребла в ръцете. Харолд се извърна, преструвайки се, че гледа към небето за дъждовни облаци, но чу звука, който щеше да го преследва в сънищата му — сякаш от мъртвите падаха монети, докато Чад и помощниците му работеха с греблата, побутвайки труповете. Падащите върху найлона монети издаваха звук, който му напомняше абсурдно на почукване на зарове. В топлия въздух се разнесе сладникавата миризма на разложено.
Когато Харолд отново погледна натам, тримата дърпаха краищата на найлона, пъшкайки от усилие, с напрегнати мускули. Включиха се някои от останалите и Харолд заедно с тях. Чад извади голям пистолет за поставяне на скоби. Двайсет минути по-късно тази част от работата бе свършена и найлонът лежеше на земята като огромна желатинова капсула. Норис се покатери в кабината на жълт булдозер и включи мотора.
Мъж на име Вейзък от групата на Харолд се отдалечи от сцената с бързи стъпки на зле водена марионетка.
— Боже, не мога да гледам — каза той, когато минаваше покрай Харолд. — Наистина е странно. До днес не знаех, че съм евреин.