Поразителна? Не, тя бе много красива. Зряла и красива. В косата й, която бе прибрала на опашка, за да не й пречи при готвенето, се виждаха чисто бели кичури, а не сиви, както си бе помислил отначало. Очите й бяха сериозни и тъмни, а когато се втренчиха без никакво колебание в неговите, на Харолд му се зави свят. Гласът й бе плътен и тайнствен. Въздействаше му едновременно притеснително и болезнено приятно.
Когато се нахраниха, той понечи да стане, но Надин го възпря.
— Кафе или чай?
— Наистина, бих…
— Какво предпочиташ — кафе, чай или мен? — тя му се усмихна. Не с усмивката, която някой би нарекъл малко непристойна („опасен разговор“, както би се изразила скъпата му майка със стиснати устни), а с нежна усмивка, щедра като голяма лъжица сметана върху десерта. И отново онзи поглед.
Виеше му се свят. Харолд отвърна с ненормална небрежност:
— Последните две — и едва се въздържа да не се изкиска като малко момче.
— Добре, да започнем с чай за двама — каза Надин и отиде в кухнята.
В главата му нахлу гореща кръв в мига, в който тя се обърна с гръб към него, несъмнено лицето му бе алено като божур. „Колко си учтив!“ — започна да се тормози Харолд. „Изтълкува погрешно съвсем невинно предложение и вероятно развали вечерята. Така ти се пада! Проклет да си!“
Когато тя се върна с две чаши, от които се вдигаше пара, червенината бе избледняла от лицето на Харолд и той отново бе възвърнал душевното си равновесие. Лекомисленото му настроение рязко бе преминало в отчаяние и той почувства (не за пръв път), че тялото и умът му са напъхани във вагон на огромен влак, изграден от чувства. Мразеше това положение, но беше безпомощен да слезе.
„Ако изобщо се интересува от мен — помисли си Харолд (а само един Господ знае, защо би проявила интерес, каза си той потиснато), — несъмнено съм успял да покажа ученическото си остроумие.“
Добре, бе вършил подобни неща и преди и предполагаше, че може да живее с мисълта, че го е правил.
Тя го погледна над ръба на чашата си с онези объркващи, откровени очи, усмихна се отново и малкото хладнокръвие, което бе успял да събере, се изпари.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той. Прозвуча недодялано, но трябваше да каже нещо, защото тя сигурно бе тук по някаква причина. Пак се усмихна смутено.
— Да — каза тя и остави решително чашата с чай. — Да, можеш. Вероятно ще си помогнем взаимно. Би ли дошъл в дневната?
— Разбира се — ръцете му трепереха. Когато остави чашата си и се надигна, разля малко от чая. Последва я в дневната и забеляза колко плътно прилепваха панталоните към тялото й. Някъде бе прочел, вероятно в списанията, които държеше в дъното на дрешника в спалнята си, че жените, които искат да изглеждат добре в панталон, трябва да носят съвсем изрязани бикини или изобщо да не носят.
Преглътна; поне направи опит. В гърлото му сякаш имаше голяма буца.
Дневната тънеше в полумрак, само през спуснатите щори, се процеждаше светлина. Минаваше шест и половина и навън се смрачаваше. Харолд отиде до един от прозорците да вдигне щорите, но тя го възпря. Той се обърна към нея с пресъхнала уста.
— Не, остави ги спуснати. Така е по-интимно.
— Интимно — изхриптя Харолд. Гласът му бе като на папагал.
— Така че да направя това — с леко движение тя се намери в прегръдките му.
Тялото й се притискаше към неговото. За пръв път му се случваше подобно нещо и бе смаян. Можеше да усети мекотата на гърдите й през копринената й блуза и неговата тениска. Коремът й, стегнат, но уязвим, се притискаше към неговия, без да отбягва ерекцията му. Ухаеше на нещо приятно, може би на парфюм, или може би това бе нейната миризма, която му се струваше като изречена тайна, откровение за слушателя. Прокара пръсти в косите й.
Накрая се престраши да я целуне и тя не се отдръпна. Стоеше плътно притисната към него. Вероятно бе пет сантиметра по-ниска и лицето й бе вдигнато нагоре към неговото. Дойде му смътната мисъл, че това е една от най-удивителните иронии в живота му: когато любовта — или приемливото й точно копие — най-после го откри, той се чувстваше така, сякаш е излязъл от страниците на любовен роман в лъскаво списание за жени. Авторите на подобни романи (веднъж ги бе критикувал в анонимно писмо до Редбук) бяха от малцината поддръжници на принудителната евгеника.
Но сега лицето й бе вдигнато към неговото, устните й бяха влажни, очите й блестяха досущ… досущ… да, досущ като звезди. Единственият детайл, който бе несъвместим с описанията в любовните романи, бе ерекцията му, което наистина бе поразително.