Бе казал на Лари, че е твърде стар за приключения, но, да му прости Господ, това си беше чиста лъжа. Сърцето му не е било така от двайсет години насам, въздухът не му се беше струвал толкова свеж и цветовете толкова ярки. Щеше да следва шосе № 25 до Чийен, а сетне щеше да тръгне на запад, каквото и да го очакваше там. Кожата му, суха от старостта, все пак настръхна при тази мисъл. На запад през Солт Лейк Сити, сетне през Невада и Рино. После отново щеше да се насочи на север, но това едва ли имаше значение. Защото някъде между Солт Лейк Сити и Рино, може би дори по-близо, щеше да бъде спрян, разпитан и вероятно изпратен някъде другаде отново на разпит.
Не беше невъзможно като мисъл дори да срещне и зловещия човек.
— Размърдай се, старче — тихо си каза той.
Включи на скорост и бавно се спусна към бариерата. Там пътя бе сравнително чист. Както бе предположил, задръстването и катастрофите при Денвър бяха спрели движението. Задръстването беше по средното платно на шосето — горките глупаци, които се бяха опитали да заминат на юг, сляпо надявайки се, че там положението е по-добро, — но шосето бе сравнително чисто. Поне засега.
Съдията Фарис продължи нататък. Миналата нощ почти не бе мигнал. Тази нощ сигурно щеше да поспи по-добре, под звездите, старото му тяло щеше да е добре завито в два спални чувала. Чудеше се дали ще види Боулдър отново и помисли, че шансовете не са много големи. Въпреки всичко, вълнението му беше огромно.
Това бе един от най-хубавите дни в живота му.
Следобед същия ден Ник, Ралф и Стю се отправиха с велосипедите си към северната част на Боулдър, към малката запусната къща, където живееше Том Кълън. Тя се бе превърнала в граничен камък за „старите“ жители на Боулдър. Стан Ноготни казваше, че сякаш католици, баптисти и адвентисти са се събрали заедно с демократи, комунисти и са основали политическо-религиозен Дисниленд.
Поляната пред къщата се бе превърнала в странна изложба на статуи. Имаше дузина Богородици, някои от тях очевидно хранещи ята от розови пластмасови фламинго. Най-голямото от тях бе по-високо от Том и стоеше на един крак. На поляната се виждаха още великан, който махаше за поздрав, и светеща в мрака статуя на Исус Христос, явно отдаващ благословията си на розовите фламинго. Голяма гипсова крава стоеше до басейнчето за птички.
Вратата се отвори и Том излезе да ги посрещне гол до кръста. „От разстояние — помисли си Ник — човек би го взел за някой мъжествен писател или художник с яркосини очи и червеникава брада. По-отблизо може да се откаже от тази си мисъл, приемайки, че не е чак такъв интелектуалец…, а може би някакъв занаятчия, който би заменил изкуството с кич. А когато се приближи съвсем, усмихнат и бъбрейки безспир, човек можеше да допусне, че в мозъка му не всичко е наред.“
Ник знаеше, че една от причините да изпитва силно чувство към Том бе, защото него също го бяха възприемали като умствено изостанал. Отначало, защото неговият недъг не му позволяваше да се научи да чете и пише, а по-късно просто защото хората смятаха, че ако някой не чува и не може да говори, трябва да е умствено изостанал. Бе научил всички термини по едно или друго време. „Не му сече пипето. Хич го няма в главата и т.н.“ Помнеше нощта, когато се бе отбил в кръчмата на Зак в покрайнините на Шойо — нощта, в която Рей Буутс и приятелите му го бяха нападнали. Барманът бе застанал до излъскания край на тезгяха, накланяйки се самоуверено към един от посетителите. Бе закрил устата си на половина с ръка, така че Ник не можеше да види какво говори. Не му бе необходимо да се напряга кой знае колко. „Глухоням… вероятно слабоумен… почти всички такива са със забавено развитие…“
Но между всички отвратителни термини за умствено изостаналите имаше един, който наистина прилягаше за Том Кълън. Ник обикновено го използваше за себе си в тишината на своя ум. Фразата бе: „Тоя тип не играе с пълна колода.“ Точно това му имаше на Том. В случая му липсваха няколко карти — слаби карти: двойка каро, тройка спатия, нещо такова. Но без тези карти просто не можеха да играят. Не можеше да се победи без пълна колода.
— Ники! — извика Том. — Толкова се радвам да те видя! Наистина! Том Кълън е много доволен! — възкликна Том и силно го прегърна. Ник усети как повреденото му око се навлажнява под черната превръзка, която все още носеше в ярки дни като този. — И Ралф също! И този. Ти си… чакай да помисля….
— Аз съм… — започна Стю, но Ник бързо му направи знак с лявата си ръка. Изглежда, упражненията им по мнемоника даваха резултати. Ако успееше да асоциираш нещо, което знаеш, с име, което искаш да си спомниш, често се получаваше. Преди много години Руди го бе научил на това.