— Добре.
Той бавно сви юмруци.
— Извинявай, че ти викнах. Не съм прав.
— Няма нищо. Не ти отвори Кутията на Пандора.
— Предполагам, че всички заедно я отворихме — мрачно каза той и запали друга цигара. — Във всеки случай, когато му казах, че трябва да убие, ако на пътя му се изпречи сам човек, той се смръщи. Само за миг. Дори не съм сигурен дали Ралф или Ник го забелязаха. Но аз го видях. Сякаш размишляваше: „Добре, разбирам какво искаш да ми кажеш, но аз сам ще реша, когато му дойде времето.“
— Чела съм, че не можеш да внушиш на някого да направи нещо, което не би сторил, ако е буден. Човек няма да прекрачи моралните си задръжки, само защото някой му е наредил, когато е бил под хипноза.
Стю кимна.
— Да, съгласен съм. Но какво ще стане, ако Флаг е разположил предни постове по цялата си източна граница? Аз щях да го сторя на негово място. Ако Том се натъкне на тези постове, той ще им разкаже историята си. Но ако се върне обратно на изток и се натъкне на тях, те ще го убият. И ако Том не убие, ще убият него.
— Може би твърде много се тревожиш за тази част от плана — рече Франи. — Искам да кажа, ако изобщо има предни постове, те ще са нарядко, нали?
— Да. По един човек на всеки шейсет километра, например. Освен ако няма пет пъти повече хора от нас.
— Том вероятно ще успее да се справи, освен ако имат радар — такива неща, каквито сме гледали в шпионските филми.
— На това се надяваме. Но…
— Но съвестта ти е гузна — тихо промълви тя.
— Е… може и така да е. За какво е идвал Харолд, скъпа?
— Остави куп карти, на които е отбелязано в кои участъци са търсили Майка Абигейл. Във всеки случай той работи в погребалния комитет, както и в този по издирването на Майка Абигейл. Изглеждаше доста уморен, но дългът му към Свободната зона не е единствената причина. Прави още нещо, както изглежда.
— Какво?
— Харолд си има жена.
Стю повдигна вежди.
— За това отказа да вечеря с нас. Можеш ли да познаеш коя е?
Стю погледна нагоре към тавана.
— С коя ли може да се чука Харолд? Чакай да помисля…
— Ама че го каза! Ти какво смяташ, че правим ние двамата? — тя му хвърли подигравателен поглед и той отстъпи усмихнато.
— Предавам се, Фран. Коя е?
— Надин Крос.
— Онази жена с белите кичури?
— Точно така.
— Боже, та тя сигурно е два пъти по-стара от него.
— Съмнявам се — рече Франи, — едва ли засяга Харолд в този етап на връзката му.
— Лари знае ли?
— Не знам и не ме интересува. Тази Крос сега няма нищо общо с Лари. Ако изобщо е имала някога.
— Да — каза Сю. Бе доволен, че Харолд си е намерил приятелка, но не се интересуваше особено от темата. — Той каза ли нещо за комитета по издирването на Майка Абигейл? Какво смятат да правят?
— Нали го знаеш Харолд. Усмихва се, но… не е много разговорлив. Предполагам, че заради това отделя повече време на погребенията.
— Наистина ли?
— Днес чух за това. Нямах представа за кого говорят, докато не попитах — тя размисли за момент, а после се засмя.
— Какво е толкова смешно? — попита Стю.
Тя изпъна напред краката си, обути в маратонки. Подметките бяха на кръгове и линии.
— Направи ми комплимент за маратонките. Не ти ли се струва смахнато?
— Ти си смахната — усмихна й се Стю.
Харолд се събуди преди разсъмване с тъпа, но не неприятна болка в слабините. Потръпна, когато стана от леглото. Сутрините вече бяха станали по-студени, въпреки че още бе август и до есента имаше още време.
Но под кръста чувстваше топлина. Само като погледнеше към възхитителните й извивки в тези малки бикини, се възбуждаше силно. Нямаше да се разсърди, ако я събудеше… е, можеше и да го направи, но нямаше да възрази. Все още нямаше истинска представа какво се крие зад тези тъмни очи и малко се страхуваше от нея.
Вместо да я събуди, той тихо се облече. Искаше да излезе и да размисли.
Спря до вратата, напълно облечен с обувките в лявата си ръка. Докато се обличаше на студеното, желанието му се изпари. Сега можеше да усети миризмата в стаята и тя не беше толкова приятна.
Само една малка подробност, беше му казала тя, нещо, без което можеха да преживеят. Вероятно бе истина. Можеше да прави неща с устата и ръцете си, които не бяха за вярване. Но ако наистина бе нещо дребно, защо в тази стая миришеше на запарено и кисело, което той свързваше с дългите години на самозадоволяване.